неделя, 17 март 2019 г.

чучулигите са сини тази сутрин. нямаше да го забележа, ако не бях излязъл да пия кафето си на покрива. никога преди не съм избягвал слънцето, но тази сутрин ме заслепява болезнено. птичи смях и цвят на овошки - така изглежда селото откъдето съм застанал. няма по-блага гледка. като пухкав облак в душата ми. ще се покрия с леко одеало и ще поседя тук, докато не стане време да си тръгна. прилепите обикновено спят по това време на денонощието, те не са слънчеви създания - точно като мен. аз работя през нощта и последните седмици съвсем си обърках цикъла на сън. заспивам в единадесет, събуждам се в осем сутринта. ужасно е. поне гледката е красива. но не мога да работя. всичко в мен крещи - слез и започни да работиш! обаче не мога, светло е, чувам чуруликане и стъпки на таралежи... няма как. обречен съм да бездействам, докато не се върна към нощното бодърстване. и това ще стане скоро. когато приберат големия часовник на площада, който не спирам да чувам. тик-так, тик-так, трак-трак-трак. като някакъв безцеремонен учител, който размахва показалката си и ме назидава, че пия кафе на покрива, вместо да сляза долу и да се захвана с работа. но това е неизбежно, мисля. всеки творец има критици и недоволни наблюдатели както на творчеството му, така и на бездействието му. никога няма да се отърва от намръщените погледи, но мога да не им се сърдя. поне това мога да направя. стига да съм с всичкия си и да мога да творя, всичко ще е наред, така си казвам.

а и в крайна сметка животът си върви, неща се случват. мивки се запушват и кранчета се чупят. не мога да почивам вечно. все някога ще трябва да се отзова на отчаяните обаждания и съобщения на хората. не можеш да живееш дълго без топла вода и без да имаш къде да си измиеш чиниите. някой от тези дни селото съвсем ще се побърка без мен, всеки канал ще е запушен, всяка мивка задръстена, всеки бойлер изгорял. и тогава ще трябва да поема нещата в свои ръце. така като се замисля, май моментът е сега. няма по-подходящ момент от сега да реша съдбата на веикато на селото и да предотвратя всички катастрофи, които биха станали, ако отсъствам дълго.

отивам да си легна.

събота, 16 март 2019 г.

часовникът бучи в далечината
змията си забива зъбите в стената
в кожата на тази бяла ябълка
с устните на някаква лъвица
тънка вяла фигура във мрака
чака гост от далечната планета
на болести и гръмък смях
грях увит в сламено палто
а то е само малко насекомо
дошло да види кой го трови
с препарат против вредители
зрителите на тази необичайна пиеса
са зад една тежка червена завеса
и чакат оркестърът да засвири
после да излязат всички артисти
и заедно да станат свиделети на техния пърформанс
да ги аплодират и да ги псуват
да си избършат задника с пиесата им
но никога да не споменават
за змията в чинията
отровената супа с кости от страх и нерешителност
съмнително всеки поглежда в своята чиния
а ония които се съсипват пред тях
на сцената горе
стават за смях
и всеки гледа на всеки като сценичен артист
а на себе си
като публика

следва нов акт
сляпо тяло в кутия
засипано с пръст
поредния зрител
напуска собствената си сцена

сряда, 17 октомври 2018 г.

Разбойникът

- Я ми кажи, разбойнико, на теб кой ти даде това оръжие? Кой те научи да боравиш така умело с тези патлаци? Нима нямаше друга работа през тези триесет години, нямаше ли кой да те научи да сееш овошки и да събираш лозя? Нямаше ли кой да те научи да забиваш пирони в дървото и да пренасяш кравешка тор например? - хората, които стояха отстрани и гледаха притихнали, започнаха да си шушукат - Къде си израснал ти, кой е баща ти, къде е семейството ти и знаят ли тези хора как се прехранваш, как се обличаш и как живееш в имение, построено от кръвта и страха на хората, които си ограбил?
Въпросите на стария съдия се стрелкаха един след друг като куршуми от щурмова пушка. Той седеше на един голям стол зад масивна дървена маса и не отлепяше поглед от листата, на които вероятно пишеше провиненията на обвиняемия. Разбройникът гледаше спокойно към него със сухите си очи и премижваше от време на време.
- Какво наказание да ти дам сега? Да те пусна на кучетата отвън или да те пратя невъоръжен при хората, които си ограбил, при семействата на тези, които хладнокръвно си убил? Или пък да те пратя в най-тъмната килия, да гниеш там следващите петдесет години! Да те пусна ли на свобода, но със забрана да говориш с хора и дори да ги гледаш в очите? Или пък да те пусна направо на електрическия стол... - разпален, съдията все още се взираше в листата и размахваше химикалката си във въздуха.
Мълчание.
- Защо не отговориш, мръснико! Отговори, избери наказанието си! Нима нямаш смелост да избереш наказание до края на живота си? Та нали ти си най-смелият сред всички нас тук, хайде, докажи го! Или не си?
Хората наоколо започнаха да скандират един през друг: "На кучетата!", "Хората да го пребият!", "Килия!", "Смърт!"
- Господин съдия, нека погледнем фактите обективно - обади се най-накрая обвиняемият. - Вие казвате всички тези престълнения, които съм направил, но пропускате да споменето нещо много важно. Аз съм просто един крокодил.
Из залата се разнесе боботене.
- Вие просто не можете да ме накажете за това, че аз съм крокодил.
Боботенето нарастна, заедно с напрежението. Старият съдия махна очилата си, замижа втренчено в разбойника, обърса внимателно стъклата им с една кърпичка и отново ги сложи, като ококори очи.
Разбойникът и съдията се гледаха. Разбойникът беше тих и все така спокоен, съдията пък мигаше с големите си набръчкани очи и променяше физиономии. Това продължи около две минути. След това съдията се изправи от стола си и замахна с ръка:
- Заседанието се закрива.
Наблюдателите избухнаха в гръмки викове, смях, ярост и несдържани емоции. Обвиняемият стана от мястото си и бавно се придвижи до изхода. Там го чакаше една лимузина с тъмни стъкла. Той се качи в нея и хората повече никога не го видяха.
Само от време на време чуваха по новините за него.

вторник, 9 октомври 2018 г.

Апартаментът на последния етаж

Тук сега е осем. Аз съм по чорапи в кухнята и пия бяло вино от керамична чаша. Стъпките на съседите отгоре ме преследват във всяка стая. Преди малко бях в хола - те над мене. Отидох в тоалетната - и те с мен. В спалнята реших да седна - те се дотътриха там. Сега съм в кухнята и пия вино, тях още ги няма. Много ме изнервят тези стъпки. Набиват ми в главата мисли за неизбежност. Не-избеж-ност. Няма накъде да бягам. Всичко, целият свят, е карта на апартамента ми и съседите са винаги будни с мен. Горе.

Троп-троп-троп. Тупур-тупур-тупур.
Трак-трак.

Знам, че идват и към кухнята, ей сега ще са тук, след миг. Само да си допия глътката. Две секунди искам.

Има само едно нещо по-досадно от шумни съседи. И то е много, много тихи съседи, които винаги чуваш. Слухът ти несъзнателно се напряга да улови всичко отгоре. Хем не искаш да го чуваш, хем сам се насилваш да го чуваш. Извратено е. Ужасен бич е това, тихите съседи. Мразя ги. Мразя ги тези стъпки, тихи и постоянни, вечни, една след друга, все след мен. Троп-троп-троп.

Под мен живее един глух старец. Той отдавна вече не чува стъпките ми. Но аз все пак ходя по чорапи.

Тупур-тупур-тупур...

Иват, след половин секунда ще са точно над мен.

Та старецът под мен е глух, но не живее сам. Има си куче. Кучетата имат много добър слух. Не бих искала да побъркам горкия кокер. Той не е виновен, че преди петдесет години се е родило едно момиче, което е било много умно и красиво дете, но баща му е пътувал толкова много, че са се виждали веднъж на три-четири седмици. И момичето е израстнало почти като сираче. Само че по-лошо - с доведена майка и баща, когото едва познава. А после момичето е станало девойка, срещнало е момче, влюбило се е и е забременяло. И избягали заедно на другия край на света, където не можеш лесно да стигнеш, можеш само да се обадиш по телефона или по вайбър. Сега момичето има свое момиче, там, на другия край на света. И бащата на момичето не познава малкото момиче. А честно казано не познава добре нито майка му, нито баща му. Нямал е време да опознава хората - близки или далечни. Перди. Сега му се иска да е имал, но... Вече е късно. Слава богу е глух, но пък си е взел кокер. А кокерът не е глух. И не е моя работа сега да му тропам на главата и да го вкарам в лудницата...

Ето ги. Тук са. Даже са по-тихи от преди. Но аз ги чувам още по-натрапчиво. Трак-трак.

Не става така. Сега ще си допия виното, за да заспя и да не ги чувам. Не искам да ви чувам! Ходете си вече! Лягайте, заспивайте, махайте се! Махайте се от главата ми! Ще се махна аз... Няма къде да се кача по-нагоре, няма къде да отида, но ако утре не спрат, отивам да живея на покрива.

сряда, 8 август 2018 г.

тебе

бих покрила с тялото си
твоето
ако завали огнен дъжд
ако пропадне почвата под
твоите крака
бих била човешки мост
между пукнатините
ако във съня си срещнеш
страх
ще заспя с глава до твоята
ще го посрещна и ще го разкъсам
после ще остана с теб
докато се събудим
ще те обвия със ръцете си
и ще реша косите ти
с гребен от сапфир
ще погълна сълзите ти
ако се намериш някъде на пътя
сама
и забравиш накъде си тръгнала
аз ще бъда там
ръката ти ще е във моята ръка
и ще вървя до теб
докато сама не ме прогониш
тогава ще се отдръпна
ще те гледам отстрани
и всяка вечер ще уговарям
облаците и тревите да те пазят

пчела и цвете

пчелата никога няма
да знае
че цветето всяка нощ
събира сили
за да пусне сладкия си аромат
само
за да дойде тя
при него
то да я обргърне
цветето никога няма да знае
че тя
не усеща миризми
от сто хиляди години
и всяка сутрин идва
каца на леките листа

обещай ми

идваш по чорапи
сядаш в лодката ми
сядаш зад мен
опираш колена в ребрата ми
жълтото море ни носи
бряг наоколо няма
само няколко възглавници
гледаме телевизия говорим
за незначителни неща
толкова обичам да говоря
безсмислици с теб
става късно утре
ще ставаме рано ще
скачаме в локви и
ще изпускаме метрото и трамвая
ще чакаме на опашки и ще
избираме най-хубавите зеленчуци
късно е сега хайде
идвай с мен отатък
оставяй възглавниците и
играчките на земята
спирай телевизора хайде
идвай да потъваме заедно
утре ще ядем ориз нали
обещай ми
искам на сутринта да си до мен
да те има
да съм с теб до мен да сме
едно
да оправям света от компютъра си в офиса
цял ден и после вечерта пак
да се кача на нашата измислена лодка
в жълтото море
обещай ми
не искам да те няма
не искам
да съм без теб
да се будя в мъртво синьо
купи ориз за вечеря
моля те
сухотата в гърлото ми
не я засища никоя вода
никой
вик не спира
сърцебиенето
не трябва така не трябва
да е така не!
трябва да съм с теб
и ти до мен
утре ще ядем ориз нали
обещай ми