неделя, 21 декември 2014 г.

гледни точки

следващите редове са цензурирани за възрастни
които се страхуват от реалността си

така един парашутист
си намери птица за приятел
полетяха няколко секунди
после птицата смени посоката си
неговата беше все надолу

през ранните часове 
на един ритмичен град
пързалят се по булеварда
две момчета на дъски
подминават пешеходец
той сънено върви
не изпитва нуждата да бърза

три вечери една след друга
жена си ляга с мъж
халката сваля
спуска завесите за да не я видят
а съседът гледа на телевизора си порно 
забравил за останалите хора

Мъж налива алкохол
в изтръпналата си уста
барманът говори си по телефона
и налива единадесета чаша
без да поглежда алкохолика

пейка 
на нея момиче и момче
говорят дали да позволят
на едно дете
да съществува и да се превърне във човек
ембрионът плува на топло
като облак лек
и също толкова мисловен


голям човек

стъпих в неутралния човешки свят
пораснала голяма
навлязох като шепа прах
повята с вятър летен
зимни са крилата ми
и тиха песен
се люлее във главата ми
краката скачат
тук и там
прескачат
някоя и друга дума лоша
и също поглед хищен
нечовешки
старая се да пазя тялото си
и ума си
от познатите ни грешки
но уви не всички те
ме подминават
понякога до мене сядат
и остават
ден и два и три
и вечери и нощи
и сутрини добри
и тъжни обеди
когато мокрите очи
крият се от погледите любопитни
- КАКВО КОГА ЗАЩО -
те сякаш знаят по-добре
ах защо пораснах
да си бях останала дете

сряда, 17 декември 2014 г.

вторник, 16 декември 2014 г.

люлки

детски люлки
танцуват с вятъра
желязната песен
на ръждясалата старост
вият пръчките забравени
- наоколо е празно
а децата спят дълбоко
потънали в отпусната кожа бяла

петък, 12 декември 2014 г.

над

прескочила реалността
се плъзгам 
по ръбовете на 
безгрижни облаци
пухкави прегръдки
от високо гледам
на света
като облачната баронеса
хладнокръвна и невъзмутима
поглеждам към онези долу
а те не знаят че над тях
живее облачното кралство
приютило няколко човека
научили се на усмивка

сряда, 3 декември 2014 г.

ледена пързалка

знаеш
бях там
тук, пред носа ти
дъха ти минаваше през моя
бях напълно пред теб
теб те нямаше 
можеше да хванеш едната ми ръка
и да я стиснеш
със злобата на жаден за въздух удавник
само че
ти само докосна дъха ми с твоя
опита предпазливо от него
изплъзнах се
като мокро тяло по ледена пързалка
избягах
ти не посегна към ръката ми
може би не разбираш
защо някоя жена би искала
да я издърпат 
когато си тръгва
тогава обаче
не би разбрал точно тази жена

понеделник, 1 декември 2014 г.

душата

разкъсана от хищници
Thomas Benjamin Kennington, Pandora, 1908
и разни хитри зверове
които знаят че
за да получиш
трябва да излъжеш
но по подъл начин
доближават се и те обичат
и после грабят
и събличат
дрехи
но аз събличам и плътта
а зад нея тя стои в желание
да се възпламенява
и я оголвам
а тя
горката е толкова крехка
изнасилват я с наслада

сега се е свила
на прозрачна топка
под пуловери и под усмивки топли
най-дебелите ботуши си обува
скача в ледените преспи
и се страхува
радва се на зимата и на уюта
да се крие вътре
под пуловери
и обича още да
но обича само мисълта
че е топло защитена

неделя, 30 ноември 2014 г.

крила

красива птица 
почива в умопомрачение
свободна
но винаги полетът й има цел
посока
как 
да е свободна истински
ако я тегли следващата спирка
и следващата
и следващата

...

дали крилата са 
ключът към свободата
ако не те оставят просто
да поседнеш
и да бъдеш?

да търсиш и да се озърташ вечен
за спокойствието под нозете ти,
но да нямаш право 
истински да го докоснеш 

понеделник, 24 ноември 2014 г.

спри

искам да съм романтична
вечно ефирна
и често съм
но понякога съм ядосана
развълнувана
по грозен начин
и грозните думи
не са романтични
няма нежност
в отвращението
има ярост
и злоба
злоба за промяна
нужда от промяна
чести съмнения
и изведнъж
се пука сапунения мехур
от сапунени заблуждения
че всичко е наред
никога нищо не е наред
очите просто свикват
и забравят
и искаш да си романтичен
а земята под тебе гори

спри!


оранжево

портокалови кори
на печката
така правеше
поставяше ги да погорят
и умирайки да разнесат
аромат на оранжев уют
парфюм на надежда

небето навън
е чисто и две облачета се боричкат
смеят се
и слънцето лъчите си свежда
и някои от хората също
но вкъщи
мирише на надежда

топло е
и сигурно и щастливо
само тук може да се разгърне
като пашкул от чувства
напоена гъба с разни мечти
която току що са отпуснали от свивка в юмрук
и тя приема естествената си форма
и се отцежда от страха
и лошите погледи
и там
точно там
е себе си.
най-портокаловото себе си

нощни лампи и будни съзнания

държа
красиво изписани страници
като красиви улици
достатъчно красиви
за да подгонят душата
вината
че не откриваме красотата
достатъчно често
в песните
на птиците и хората
в павираните булеварди
и може би някъде
покрай нощните лампи
където надничат с интерес
разни желания
прокрадват се смели мечти
и унесът на мелодично затихване
поклон пред звездите навън
и 
затварямочипостепенно
умирам в нощта
раждам се
утре

събота, 22 ноември 2014 г.

Преоткриване на София

Какво стана с нас?
Мисля, че не я обичам вече. Или може би тя не ме обича? Колко тъжно...
Само преди няколко години настръхвах от щастие, докато обхождах дългите булеварди и малките уютни улички. Къде е любовта ми сега? Възможно ли е да я разлюбиш, родната София? Сякаш се е променила...
Улиците са ми сиви, сградите са ми твърде познати, жълтите павета ми бледнеят, трамвайните релси са някак ръждясали и безчувствени... Студени, като идващата зима. Въобще София не ми говори (както преди) топли и уютни думи, а просто ме оставя на вятъра, да слушам измръзнали приказки и да чета сиромашки погледи и да ми носи миризмата на улична храна, вместо на надежда.
Така се чувствам. За това ще я опозная наново. И двете сме се променили по малко, пораснали сме, отчуждили сме се. Ще обиколя артериите на сърцето й и ще се надявам да се влюбим една в друга отново. И така, тръгвам по Патриарха.
Малката църква, от където започвам обиколката си, е определено същата. През деня има деца, кучета със стопани и баби. Вечерно време - млади момчета и момичета с бира и цигара. На групички. А също и бездомните кучета, те излизат вечерно време в градинката - тогава никой загрижен гражданин не ги тормози със съчувствието си.
Асфалтът си е същият. Улиците - не. Сядам в едно малко дървено кафене на малка централна пряка. Преди обожавах това. Само че преди носех винаги със себе си книга, която четях, докато пия кафе. Сега също имам книга, но първо вадя телефона си, за да се свържа към интернета, да проверя пощата си, да видя дали някой не ме търси из социалните мрежи, да го включа да се зарежда, защото какво бих правила без телефон (нали уж целият ми живот е там... Ха! Странно, а може би е точно тук, през витрината на кафенето, на един поглед разстояние...). После вадя книгата си и зачитам. Мдаа, въпреки опитите, никоя модерна технология няма да успее да ме отдели от книгата. Рано или късно ще я отворя.
По някое време затварям книгата и просто гледам през стъклото пред мен хората. Забавно е, когато осъзнаеш, че винаги можеш да различиш три групи минувачи. Тези, които отиват някъде - те ходят бързо, целенасочено, устремени са напред и напред. Имат крайна точка и тя е място, на което ще се случи нещо. Ще се срещнат с бизнес партньор, ще посетят любимия, ще купят домати и лук. Имат си нещо наум и то ги води. Другите са тези, които се връщат от някъде. Те също знаят следващата си дестинация, вероятно вкъщи или някъде другаде - но те вече са били на онова важно място и са спокойни, нямат задължения и ако решат, могат ей сега да сменят следващата спирка, да! Могат първо да минат през съседа и след това да се приберат или да минат през парка и да се разхождат два часа там. Важната работа е вече свършена и те са господари на посоката на пътя си. А последните са онези хора, които нямат посока. Нямат цел на разходката си - тя е просто разходка. Влюбените. Те са излезли, за да са заедно, без значение къде. Ходят бавно, крачка след крачка, наслаждават се един на друг и може би дори не забелязват накъде отиват - те просто вървят. Или бабите и дядовците. Те са излезли, за да разтъпчат старческите си кокали и да се порадват на слънчевите лъчи, на отвореното пространство. Или децата. Те дори не знаят, че всички останали хора имат посока - за тях посоката е нещо непонятно. Туристите и просяците... Те просто си вървят.
Кои ли са най-щастливи?
После вървя по Графа. Старите железни релси. Като маркировка към някое далечно място, но не прекалено далечно. Хем надалече, хем всъщност наблизо. Суматохата е голяма. Тук винаги има много хора. Това преди ми харесваше, но сега ме изнервя. Пространството е прекалено малко за да има толкова много хора. Иначе си е красива улица.
Завивам.
Пълно е. Буквално е пълно със всичко. И хора, и магазини, и пици, и ресторанти, и светофари, и книжарнички... О да, малките книжарнички и големите книжарници. На това най-много се наслаждавах в София. Те са дома на най-съкровеното за мен. Там, вътре, книгите са подредени като царе и царици, в различни секции, в красиви и чисти библиотеки, на подравнени рафтове. Продавачите се грижат за тях и те са смисълът на почти целия им ден. Познават ги - заглавията, жанровете, авторите, издателствата. Интересуват се от тях и ги изучават, също така изучават и всеки, който влезе в книжарницата, за да го запознаят с тази книга, с която ще си паснат най-добре. Какво магическо място! Замък на царе и царици, които седят тихо и величествено в дървените си тронове и те наблюдават, докато ти си мислиш, че наблюдаваш тях.
Нямам много време, а искам да вляза поне в три от любимите ми книжарници. Припкам през пътеките, застлани с лъскав паркет и тук-таме килим, а хората спокойно стоят пред рафтовете и разглеждат заглавия, или пък седят на столове и четат. Отивам при най-примамливото място - секцията с класическа и съвременна литература, която е точно до тези с табелки "Философия" и "Психология". Жадно попивам заглавия и резюмета, клякам, ставам, изваждам, поставям обратно, записвам си заглавия и автори - и аз не знам какво търся (защото не търся нищо конкретно, само тръпката от досега с книгите), но треперя, като същински наркоман в лаборатория за наркотици, където има толкова варианта да се извиси чрез зависимостта си, че буквално се побърква пред избора. По едно време чувам два мъжки гласа да си говорят, седнали на два стола встрани от секцията. Поглеждам - млади, хубаво облечени, с красиви пуловери. Красиви младежи с красиви зимни пуловери, любопитни и същевременно спокойни погледи и с книги в ръцете - очите ми се напълниха с любов! Любов към това общество, което създава такива млади мъже. И любов към групата на всички млади мъже, които обличат хубави пуловери и четат книги с интерес.
- Ха-ха, слушай, моля те: "Той се чудеше какъв беше този шум. Тя не усети разсейването му и прокара дългата си ръка по гърдите му, пениса му, бедрото му. Погледна го жарко, а той я попита, но по-скоро сякаш попита себе си - Чу ли този шум? Какъв е този шум?"
- Моля те, стига си чел на глас това. - засмя се леко смутен от едната вулгарна дума в откъса вторият младеж.
- Не, сериозно, това е най-глупаво написаната проза. Някакъв си сърбин. Хич не го бива... - той продължи да говори, но думите му вече изгубиха интереса ми. Интересен ми беше гласът му. Тонът му беше равен и сигурен, същевременно имаше нещо специфично в него. Като на някой уверен млад телевизионен говорител. Да, телевизионен говорител в литературно предаване (има ли изобщо такива?), който оценява според личното си мнение сръбския автор, който говори за пениси и женски ръце върху тях, и въобще не се сеща да спомене например нежността на ръцете или топлината в дъха на жената и се опитва да постави съблазънта в една такава пошла и физическа категория. Какъв плосък писател!
Какви красиви мъже.
Усмихвам се.
Оставям "Теории за личността" с прилежно и рязко движение и се запътвам към изхода, защото имам няколко часа да опозная града си, а милиони места, на които искам да отида. Хвъркам по пътечката, като заета пчеличка, и се отвращавам от себе си в този момент. Винаги съм гледала на хората, които бързат, когато са в книжарница, особено тези, които бързат към изхода, като на някакъв вид престъпници. Толкова е грешно да си в този рай на вселенски знания, уют и любов и да бързаш да си отидеш. Ужасно и неуважително към гостоприемните книги е. Все едно да отидеш при любовника си за няколко минути страстни целувки и после да го напуснеш. Да гребнеш с лъжица малко от любовта, която ти дава и да го оставиш сам, тичайки към вратата.
А книгите са определено мои любовници. Също както широките улици, хубавата музика, ароматното кафе и меките възглавници. Мда, когато си омъжена за идеята да се реализираш в най-успешното си и добро "аз", имаш нужда да избягваш от време на време от дълга си да работиш и да се стараеш, като отидеш при любовника си - истинската ти страст.
И така, обикалям почти целия център. Минавам през Коня, Университета (вече е тъмно и той е осветен по онзи най-красив начин), през скейтърите на паметника, Попа, отново тръгвам по Графа, пресичам Раковска, Славейков, където продавачите на  книги вече прибират сергиите си. Отбивам се през Народния театър. Любимата ми сграда. Сигурно виенските архитекти не са предполагали, че красивите колони и съчетанието между сила и нежност ще накарат толкова софиянци да се влюбят в тази сграда. А може би точно това са целели.
Обратно по Солунска, Витошка, Патриарха. НДК. И по булеварда към нас, стигам до същата градинка, от която тръгнах - на църквичката. Лампите са пуснати и осветяват тревата и детската площадка. Също пейките и земята. Земята вече не е сива, жълта е.
Сега тук има хора, но след час-два, след полунощ, ще е празно. Обичам да идвам тук, когато е празно. По булеварда минават коли, таксита. Тук времето все едно е спряло. И листата на дърветата едва-едва се движат. Чисто е. И няма никой. Само аз - на една пейка зад сградата на църквата, зад която свети мътно жълт лъч от прожектора. И не мисля, само наблюдавам. Наблюдавам тишината и също себе си. Наблюдавам и мислите си, не ги улавям и не им давам възможност да ме уловят.
Определено обичам това място. Градът ли се беше променил или аз? Дали бях загубила връзка с града или със себе си... Защото това е всеки един любим град, всяко едно любимо място. Отражение на човека, който живее в него и го съзерцава. Мрази в него това, което мрази в себе си - алчността, простотата, бедността, желанието за надпревара, пустотата, еднаквостта, липсата на цел или перспектива, шанса за развитие, мръсотията. Или пък обича това, което обича в себе си - уюта, красивите места, зеленината на дърветата, дългите алеи, по които може да ходи и топлите кафенета, малките храстчета и музиката, която дочува.
Светът се оказва отражение на нас. И ако се изгубим в себе си, губим се и в него.

петък, 21 ноември 2014 г.

птичи поглед

изследвам стъпвайки
пътечки по тревата
сам затихвам
викове
и бури
в главата
а устните не знаят
думи да процеждат
полет като на птица
но човешки
- без посока
очите парещи оглеждат
прашинките във вятъра
и билото на планината
- от там започна всичко
а върхът още е далече
за човека птицата е малка
но от птичи поглед
той е само мъничко човече

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Поетите убийци

"Стига сте говорили за нея!" 
"The Muse" Gabriel de Cool.1895

- викат изморени хората.
Събрала се е тук агитка
на отчаяни читатели,
бунтуват се срещу умората
от писанията на писатели
- най-вече на поети,
които любовта убиха,
докато именно за нея писаха,
писаха, писаха, писаха...

Объркаха я със илюзии,
сложиха я на пиедестал,
възпяха мелодично душевните контузии
и ето днес, кръгът на обикновените човеци
тъкмо тук се е събрал,
да ги нарочи за убийци,
погубили единствената вяра,
докато именно за нея
в стихове говореха,
говореха, говореха, говореха...

"Стига сте говорили за нея!"
- така скандираха
и бяха прави.
Че защо пък любовта 
да е интересна на човека,
ако не му се дава шанс
поне за час да я забрави?

суха порнография

дресирани движения
събличат
допират
но аз нищо не усещам

тъмно жълти ръце
и крака
и гърди
и подредени коси
препускат
не знаят как да танцуват 
заедно
и аз нищо не усещам

почти противно е
всяко потрепване
противна порнография
картина без звук
фалшиви тела
немирна душа
скрита дълбоко
дълбоко в плътта
и вика
и пищи,
че е в затвор
на пошлостта
а аз нищо не усещам

безсмислено родео
защото
освен погнуса 
без никаква интимност
аз нищо не усещам

понеделник, 17 ноември 2014 г.

хоризонти и отражения

изпълнена с горещо отчаяние
и няколко словесни битки
в ръка
вървя по площада
отричам чуждото признание
и готова да споря
с първия
който ми се изперчи
и ми навре лицемерното си
безверие

поставям ръка на езика си
и го прехапвам
- не мога да искам от чужди очи
да видят моя хоризонт

а ми е толкова нужно
да знам
че не съм единствена луда
и има още поне един луд
обсебен, ненормален,
болен и маниакален,
потънал в гледане
на хоризонти
и отражения

сряда, 12 ноември 2014 г.

все едно незабележимо

побъркан и осуетен
начин за спасение
път към теб
но по-скоро към себе си
изпушвам като котел под налягане
забравен
оставен
години
с вряща кръв под капака
усещам се жива
когато умирам нощем
и виждам очите ти
щом затворя моите

не знам дали е неземно
или пък точно това е човешко
и реално
а всичко друго
е измама
която снобите
и обезсърчените студени души
ни натякват
за да се чувстват по-малко унизени
от отричането си от себе си
и от чувствата

знам само че
веднъж на хиляди години
е достатъчен
да те видя
прегърна
докосна реален
за да те имам нереален
сън
и знам също
че ти имаш мен
но в друго измерение
не това
в което сме тяло до тяло
а просто един до друг
и го знаем
без да си го казваме

вторник, 11 ноември 2014 г.

Обещание

Обещах 
Blind Man’s Bluff, Francisco Goya, 1789
да бъда там, да съм такъв,
да говоря все премерено
и да изслушвам,
обещах
да гледам във очите
и да не прекъсвам,
докато говорят,
да съм просто зрител,
някакъв си наблюдател,
да живея в релсите на чужди влакове,
обещах да съм такъв.

Някога и моето незряло и наивно его
упорито се опитваше
да ме завлече във тоя заговор безумен,
заговор с неписани, но идиотски правила,
да искаш да обичаш само,
ако си обичан,
да даваш доброта когато
и на теб ти дават.
И да възприемаш като самота
времето, когато си със себе си,
и да очакваш
еди-кой-си да те спаси
от тая  нечовешка самота
и ей така да действаш
с цел една,
все така безумна
- изисквайки от някого 
да те направи Някой.

А после мина време,
осъзнах,
че най-човешко е да даваш,
без след това да се нуждаеш 
да завъртиш назад глава
и да зяпнеш срещу този клетия човечец,
със зинала уста
да изплезиш жадно мокрия език
и да го подканиш
да ти подаде във отговор
залък със размерите поне
на твойта доброта.

Обещах, обещах...
Ще ме прощаваш, ти,
този аз, с егото на млад разбойник,
ти, от миналото, дето в къщата ми
дни и вечери живя,
и в тялото ми,
че и в ума ми.
И съмнения подбуди,
и каза грозни думи,
и поиска да изпиташ
дяволски възбуди,
ти, сега си тръгваш.

Обещавам само
да съм верен на човека в мене,
който иска просто да обича,
просто да дарява
и да бъде прост, не сложен,
да не определя състоянието си от това,
какво от някоя и някой получава.



петък, 7 ноември 2014 г.

Една

Тя е красива,
Simonetta Vespucci als Cleopatra / Piero di Cosimo (1462-1522)
ядлива,
и също бодлива.
Прелива
от арогантност,
за да прикрие,
че няма нищо арогантно
в нея,
по-скоро се страхува
някой да не я надуши
каква е всъщност.
Сладка е, сладко парлива.
Отвътре е коприна,
отвън - коприва.

неделя, 2 ноември 2014 г.

Истинско

Красиво е когато
René François Xavier Prinet - Sonata Kreutzer (1901)

подаряваме червени рози
и целуваме с червени устни
и когато палим
ароматни свещи
и обличаме нежни нощници
и стъпваме леко
и галим нежно,
когато се преструваме 
на красавици и зверове,
когато къдрим косите си
и развързваме вратовръзките си,
които прилежно сме вързали.

Но още по-красиво е,
когато забележим увехналите крайчета
на листата на розите
на следващия ден,
когато размажем червилото,
красиви са свещниците
с изстинал безформен восък в тях,
захвърлените дрехи,
миризмата на тела,
потта по прозорците,
а отвън е студено.
Красиви са зверски разрошените красавици,
и красиво заспалите зверове.
Защото са истински
и толкова натурални,
че миришат на жив организъм,
който е нечист, 
но така сърдечен и реален. 

неделя, 26 октомври 2014 г.

Cage of fears

give me another trouble
that's what seems to please me
always rushing
worrying
loving
almost caring
and often pretending

like the animals in cages
my next lover and I
will scream for freedom
but will meanwhile enjoy
when they feed us
except
the ones who'll feed us
won't be some external characters
they'll be our fears

fear of losing
fear of falling too hard
fear of rejction 
and fear of intimacy

and yet 
desire for losing
for falling so deep
desire for feared
intimacy.

сряда, 22 октомври 2014 г.

Среща

Две невидими усмивки
се разминават
и се преструват,
че не се познават,
че не се забелязват
една друга,
но устните им
ги издават.
Лекичко потрепват,
възпират се
да се заговорят,
но тайно се усмихват.

Тези устни,
които преди се целуваха,
сега се усмихват тъжно
и оставят на тишината
да прецени
колко малко им трябва
за да се доближат.
Може би съдбата
ги срещна
и пак ги раздели,
а може би всъщност
далече един от друг
не са били.

Две души,
които бяха сгушени
и залюляни в една люлка,
днес се надушиха
и се поискаха отново,
но бързо се отдалечиха
преди да изгубят човешките си сили.

Красиво, като танц на тореадор,
който бяга от бика,
но и го подканва с червения шал.
Ужасно и невъзможно
- двама да се привличат
да знаят,
 че още се обичат,
и никой да забрави другия
не е успял.

вторник, 21 октомври 2014 г.

Ева и магьосникът


- Ева била дете на един от овчарите в царството. Семейството имало само една дъщеря и се грижели за нея по най-добрия начин. Винаги първо пред нея слагали храната на масата, купували ѝ хубави дрехи, водели я всяка събота до царската библиотека...
- Защо до царската библиотека?
- Това била единствената библиотека в царството и никой друг нямал право да прави библиотека или да съхранява книги. Когато някой имал нужда от напътствие в живота, отивал в царската библиотека и там най-видният книжовник, чието име било Синтиам, изслушвал проблема на човека и го напътствал сред кои книги да търси отговора си.
- Значи Синтиам не казвал решенията на проблемите на хората?
- Не, те сами трябвало да ги намерят. Според анимите няма същество, което да може да покаже правилното и грешното за живота на друго същество. Всеки единствено сам можел да стигне до отговора на въпроса си. Те вярвали в представите за добро и зло и ги следвали, също така слушали петимата си царя и двете царици, но вярвали, че това са само напътствия към отговорите на житейските въпроси.
И така, овчарят и жена му водели Ева всяка събота в царската библиотека. Според законите на обществото на анимите, децата, които нямали навършени осемнадесет години, трябвало всяка седмица да посещават библиотеката поне по веднъж и четейки мъдрите писания на царе, царици, принцове и принцеси, да научават за живота, за племето си, за Великия дух на гората, за слънцето, за света извън царството, за човешката си съдба и за задълженията си като аним.
Една събота сутрин, когато Ева се приготвяла да отиде до библиотеката, се обърнала към баща си, който затварял овцете си в кошарата.
- Тате, позволи ми да отида сама до царската библиотека днес.
- Но, дъще, как да те пусна сама, пътят е дълъг и минава през града, може да се объркаш и да се загубиш, да се отклониш и да тръгнеш към гората или някоя поляна, от където няма да знаеш как да се върнеш.
- Тате, аз вече дванадесет години ходя с теб и мама до там. Познавам пътя и няма да се загубя, имай ми доверие.
- Страх ме е да те пусна, ти си единственото ми дете и бъдещето ни е в теб. Ако те изгубя, ще страдам много. Не съм сигурен дали съм те научил как да вървиш сама до там.
- Ако ми разрешиш сега да отида сама и се върна до вечерта, обещавам ти, че ще ти помагам с овцете веднъж седмично и аз ще ги водя на паша.
Бащата се замислил каква би била ползата му от това. Още притеснения! Ако пусне малката си дъщеря сама в поляните на планината с голямото стадо овце, щял само да се тревожи дали ще се справи и дали ще се върне жива и здрава и с всички овце. После обаче решил, че ако успее да стигне сама до царската библиотека, може би това щяло да означава, че е достатъчно голяма да стигне и до поляните в планината. Разрешил ѝ да отиде сама и се прибрал в къщата да се тревожи за нея и да я мисли на тишина.
Ева, доволна от себе си, че успяла да убеди баща си да я пусне сама, тръгнала към града с усмивка.
Пътят не ѝ се сторил страшен, защото го познавала добре. Почти била стигнала до града, даже виждала първите къщи и движение по пътя. Тогава се сетила за онова момче на пазара, което всеки път, когато минела от там, я гледало някак странно, сякаш я харесва. Тя не изпитвала големи симпатии към него и си помислила, че ако то я види сама без баща ѝ, може да я заговори и да поиска да я опознае, а тя нямала желание да говори с него. Решила да намери начин да заобиколи пазара, но бързо се сетила, че той е точно в началото на града и няма как да го избегне. За това решила да заобиколи цялото село. Точно преди портите на града, тя се отклонила от пътя и завила на дясно.
Вървяла близо до покрайнините на града, за да не се изгуби, и внимателно следяла ивицата на от оградите на крайните дворове на къщите.
- Вече съм на дванадесет години – говорела на себе си, докато крачела – не разбирам защо баща ми се страхува да вървя сама. Справям се чудесно, дори предприех спонтанно решение сама и промених пътя си, но пак ще стигна до библиотеката. Не съм задължена да следвам същият път, по който баща ми върви и ми показва. Аз знам къде трябва да стигна и мога да стигна до там по собствен път, който той дори не знае.
Ева се почувствала горда и заподскачала до детски. По едно време обаче се уморила и спряла да поседне на един дънер. Седнала и докато се мъчела да успокои радостните подскоци на сърцето си и да притихне дъха си, за да може да продължи, се огледала и видяла, че е изгубила града. Вляво, където преди малко виждала оградите на дворовете, сега имало празна поляна и тук таме някой друг храст или дърво. Пред нея имало скалисто възвишение, а зад нея пътят ѝ се сторил непознат, сякаш не е минала току що по него. Ева се уплашила и започнала да се отчайва. Сълзите почти били стигнали очите й, когато чула глас:
- Момиче, какво правиш тук? И по-важно, кой те е дарил с тези рижави къдрици?
От начало Ева се стреснала, но после решила да се обърне към гласа, защото може би щял да ѝ помогне да стигне обратно до града.
- О, здравей, ти си... Ти си дисцип. До сега не бях виждала истински дисцип.
- Какво е дисцип?
- Дисципите били учениците на магьосниците. Подобно на другите аними, те също били полу-човеци полу-божествени създания, но били надарени с умението да готвят отвари и да четат магии, за това магьосниците ги взимали в домовете си от малки и ги учели на изкуството на занаята си. Разбира се, не всички дисципи ставали достатъчно учени и вещи, за да бъдат магьосници. Само един на сто дисципи успявал да стане магьосник.
- Как са изглеждали дисципите?
- Те били много подобни на хората, но имали видимо по-големи уши, нос, очи и ръце. Това било така, за да могат да усещат света около тях по-добре, за да разбират как магиите на магьосниците действат в него и защо са нужни. Носели дълги роби, като магьосниците, но нямали магьоснически шапки.
И така, Ева заоглеждала дисципа, който стоял неподвижно, подпрян на една огромна бутилка, висока почти колкото него, и чакал правилния момент да зададе въпроса си отново.
- Да, аз съм дисцип, но скоро ще бъда преквалифициран, надявам се. Сега ти ми отговори на двата важни въпроса. Защо си тук сама и кой те е дарил с рижавите ти къдрици?
- Сама съм, защото помолих баща си да ме пусне да отида без него до царската библиотека. Искам да му докажа, че съм достатъчно голяма вече, за да вървя сама дълъг път и той да ми довери овцете си веднъж седмично. А къдриците ми са подарък за рождението ми от царица Гратиам. Преди дванадесет години баща ми и майка ми живели в царския дворец и служели на Гратиам, но когато съм се родила, тя ги освободила и вместо злато, им дала голямо стадо овце и ме дарила с тези къдрици. Казала на баща ми, че овцете ще изхранват семейството ни до осемнадесетата ми годишнина, а след това моите къдрици ще ни донесат много богатство, но за да стане това, трябва да се грижат много за мен и да ме възпитат добре, за да мога да разбера значението им. За това баща ми не е пропускал нито една събота, от както съм се родила, в която да ме заведе в библиотеката.
- Това добре. А защо си тук? Царският дворец е в съвсем различна посока.
- Изгубих се, защото не исках да минавам през града.
- Добре, дете, ела с мен, аз ще ти покажа пътя, който стига до двореца от тук, но ти ще ми откъснеш седем косъма от къдриците си.
Ева не се замислила изобщо, била готова и сто косъма да му откъсне, стига да я упъти в правилната посока. Още преди да тръгнат, тя отплела една от плитките си и прокара пръсти по кичур от седем косъма, за да ги откъсне.
- Спри! Какво правиш?
- Нали ми каза да ти се отплатя със седем косъма от рижавите си къдрици?
Дисципът поклатил глава и с рязко движение махнал ръката на Ева от косите ѝ.
- Колко си наивна още, дете. Помисли малко. Аз съм непознат, който може да те излъже и да вземе част от къдриците ти – твоето единствено и уникално съкровище, което те прави това, което си и ще дари богатства на теб и семейството ти след шест години. Ако ми ги дадеш сега, може да ги взема и да избягам. Така нито ти ще получиш от мен това, което съм ти обещал и от което имаш нужда, нито ще запазиш съкровището си. Запомни това: никога не раздавай най-ценното от себе си на хора, които не познаваш, каквото и да ти обещават. Накарай ги да го заслужат и им го подари.
- Но подаръкът не е ли тогава, когато не си го заслужил?
- Не, дете. Подаръкът е тогава, когато не си го купил с пари, а си го заслужил с добри чувства и намерения. Как се казваш?
- Ева.
- Здравей, Ева, аз съм Дроин. Хайде да те заведем до царския дворец.
***
Вървели Ева и Дроин по път, който всъщност не бил точно път. Не бил отъпкан и нямало камъни по него, а само суха пръст. Тук таме диви растения се изпречвали пред тях и дисципът спирал, за да премести листата и клоните им.
- Защо се стараеш толкова много да ги отместиш, вместо просто да ги откъснеш? – попитала учудена Ева, която нямала търпение да стигне по-бързо до библиотеката.
Дроин се подпрял отново на огромната си бутилка и я погледнал поучително:
- Мила Ева, хубаво е да знаеш, че не трябва да бързаш. Каквото и да правиш, прави го с търпение. Вселената няма да се забърза само заради твоето нетърпение, напротив, по-скоро ще се ядоса, че не я слушаш и не следваш ритъма ѝ. А вярвай ми не искаш Вселената да ти се ядоса. Освен това, аз съм бъдещ магьосник, пазител на природата. Трябва да се грижа за всички живи създания, а не да ги отстранявам, когато се изпречат на пътя ми. Защото те нямат разум, а аз имам. Ти, аз и растенията на пътя ни сме едно цяло и не трябва да се убиваме едни други, защото тогава ще огорчим Великия дух и ще настане война. А никой не иска да води война срещу себе си, нали така?
- Аз не искам да водя никаква война.
Дроин се усмихнал, радостен, че е научил едно малко момиче на нещо полезно. „Това трябва да звучи добре пред Водача, ще му се похваля“ – казал си.
- Кой е Водача?
- Водача наричали главния магьосник, който одобрявал по един на сто дисципи за магьосник веднъж на десет години. Когато станел прекалено стар и болен за това, той предавал титлата си на най-умния от кръга на старите си ученици.
- Чакай, магьосниците умирали ли са?
- Да, въпреки че притежавали свръхчовешки умения и били полу-божествени създания, всички аними, освен петимата царя и двете царици, срещали смъртта. Разбира се, знаели как могат да живеят вечно, но според тях това обезсмисляло съществуването им и когато моментът дойдел и Великия дух на гората решавал да ги отърве от тялото им и да ги прибере в себе си, те не се противяли. Анимите вярвали, че животът има смисъл тогава, когато има своя край, както и всяко друго нещо.
И така, Дроин и Ева ходели по пътеката, когато той ѝ предложил да спрат, за да наберат плодове и да ядат.
- Какво има в тази бутилка? – полюбопитствала Ева.
- Нищо – отвърнал спокойно Дроин, докато я подпирал на един голям камък, за да може да се покатери по едно ябълково дърво.
- Тогава за какво ти е? Не ти ли тежи да я носиш цял ден със себе си?
- Тежи ми. Това не е причина да я оставя. Понякога трябва да мъкнем огромни празни бутилки със себе си, за да докажем, че сме силни. Бутилката, която нося, е изпитание от Водача. Трябва да я нося навсякъде, където отида, в продължение на седем дена. На сутринта на осмия трябва да я напълня с отвара за... – дисципът се зачудил дали е редно да разкрива магьоснически тайни на малкото момиче и как би реагирал Водача на това – със специална магическа отвара, която не съм правил до сега. По-голямото изпитание за мен не е да нося тежката бутилка, а новата отвара. Защото като полу-човек съм създаден да върша тежък труд и не се страхувам от него, Опус ме е дарил с търпението на трудещия се. Но да направя нещо, което не съм правил до сега, и да създам специална отвара, е далеч по-страшна и трудна задача.
Той ѝ подхвърлил една ябълка отгоре и тя я уловила.
- Понякога си мислим, че сме на път да направим нещо познато – казала тя, след което отхапала от ябълката – но всъщност не знаем, че тръгваме на приключение, което е ново за нас. Тогава не ни е страх. Както мен тази сутрин не ме беше страх да тръгна сама към двореца. Може би ако знаех, че ще сменя пътя си и ще се изгубя, нямаше да имам смелост да тръгна сама.
***
Дроин завел Ева до двореца и я оставил пред портите. Тя откъснала седем косъма от косите си и му ги дала като подарък, в знак на благодарност за това, което направил за нея.
- Сега разбирам значението на подаръците. Благодаря ти за това и че ме опъти, когато бях загубена на непознато място.
Дроин я потъркал по главата и ощипал малкото ѝ детско носле.
- Мила Ева, аз, като бъдещ магьосник, знам как да разбера вълшебната сила на косите ти. Когато навършиш пълнолетие ме потърси, ще ти я разкрия и ще знаеш как да дариш семейството си с богатството, както ти е обещано.
Казали си довиждане и Ева се зачудила колко страно и неочаквано се били наредили случките този ден. Някак си всяка водела към следващата, без тя да планира нищо. Усетила, че Великия дух на гората я напътства и се почувствала защитена. „Където и да отида, Великия дух ще е с мен. Дори да се загубя, няма защо да се страхувам, може би не съм загубена наистина, а съм точно на правилното място.“
На връщане минала през града и късно вечерта си била вкъщи.
- Баща ѝ чакал ли я е там?
- Бил е там, но бил забравил притеснението и я чакал спокоен. От тогава започнал да я води със себе си да пасат овцете по поляните на близката планина и скоро я пускал веднъж в седмицата да ги пасе сама.

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Принцеса Коги


- Принцесата на размисъла и първият ѝ верен слуга вървели по тайната пътека към върха на Ата*. Вятърът...
 - Чакай, чакай, какво е Ата?
 - Ата била скала. Царството на анимите населявало местност, обградена от три планини, всяка от които била достатъчно висока, за да не позволява чужди жители да навлизат в територията на царството. Анимите били гордо племе и пазели магическите си открития по-добре от самите себе си, защото знаели, че обикновените хора не могат да боравят с тях. Най-високата скала в царството се намирала на северната планина и се казвала Ата. На тази скала никой нямало право да се качва, освен най-просветените аними. Това били главните магьосници, петимата царе и двете царици и няколкото книжовници.
 - Царството е имало петима царе и две царици?
 - Да. За разлика от другите царства, това било управлявано от седем благородника. Имената на царете били Фортитудо, Хонор, Ревелатио, Реверентиам и Опус. По същия ред те били царе на силата, честта, искреността, уважението и труда. Цариците били Делиге - царица на любовта, и Гратиам - царица на красотата. Всички те живеели заедно и управлявали заедно царството на анимите. Рано сутрин, когато и петлите още спели, те се събирали пред царския кладенец и всеки от тях казвал молитва, след което плюел в кладенеца.
 - Плюел? Сериозно? Това е отвратително.
 - Анимите не го смятали за отвратително, даже напротив, щом станели от сън, първото нещо, което правели, било да отидат до царския кладенец и да напълнят кофа с вода от там. Тази вода била жизнено важна за тях. Магьосниците я използвали за различните отвари, помощниците им поливали градините с нея, животновъдите пояли животните, а жените перели дрехите с нея. 
 - Както и да е, какво стана с принцесата...
 - На размисъла? Да, принцесата и първият ѝ верен слуга били пратени да извървят целия път до върха па Ата.
 - Но нали само царете и магьосниците имали право да стъпват там?
 - Точно така. с едно изключение. Когато някое от царските деца навършвало пълнолетие, трябвало да се качи там. И то не кога да е, а точно когато слънцето изгрява. Тогава пълнолетната царска дъщеря или син трябвало да застанат сами и да разберат какво е призванието им и новото им име. И така, принцесата на размисъла, която все още не знаела, че е принцеса на размисъла, крачела до Адиува, верния си слуга. Вятърът отсъствал, защото  пътят минавал през гъсти гори, и въздухът бил неподвижен, което карало принцесата да диша тежко. Адиува, който бил ниско и сбръчкано чудовище, се усмихвал добродушно и не изпитвал никакво затруднение да диша, защото някога бил роден сред същите тези дървета. Въпреки това усетил мъката на господарката си и загрижено се обърнал към нея:
 - Принцесо, добре ли сте?
 - Искам да си почина, Адиува. Хайде да спрем и да седнем тук за малко.
 - Бих искал да ви се подчиня, принцесо, но нямам право да спирам, наредено ми е да не ви позволявам да спирате да вървите, докато не извървим целия път до горе.
 - Но това е ужасно много път! Погледни нагоре - виждаш ли колко много ходене имаме още! Моля те, Адиува, ти си ми приятел, съжали ме и ме остави да поседна. Няма да кажа на баща ми.
 - Принцесо, знаете, че не е нужно да му казвате, за да разбере. Но дори да можех да скрия от него, пак не бих ви оставил да седнете и да си починете. Когато трябва да вървим път, от който зависи осъзнаването ни, нямаме право да спираме.
 - Но върхът е толкова далеч! Няма да имам сили да стигна до там...
 - Не гледайте върха. Той е крайната ви цел, но може никога да не стигнем до там. Може да се изморим до смърт, за ни нападнат горски чудовища, да ни затрупа сняг или да умрем от глад. Няма как да знаем това. Но вие сте длъжна да вървите по пътеката, която води нагоре, нямате друг избор. Всяко действие, което не води към върха на Ата, е безсмислено и пагубно, и по-добре да умрем, от колкото да не вървим нагоре. Не мислете колко е далеч върха на скалата. Мислете къде стъпвате точно сега. Гледайте в краката си и внимавайте да не се подхлъзнете. Ако внимавате сега и изразходвате силите си умерено, имаме голям шанс да стигнем.
 - А дали ще успеем да стигнем до изгрева?
 - Надявам се, принцесо.
Принцесата и Адиува продължавали да вървят. Крачка след крачка, те се отдалечавали все повече от равнината и се приближавали все повече към върха. От време на време се чували звуци, които плашели принцесата. Над тях прелитали странни горски птици, които тя не познавала и далеч не били толкова дружелюбни, колкото тези, които тя била виждала. Пръстта била влажна и краката й се изморявали все повече и повече да стъпват в нея. Тревата била хлъзгава и опасна. обитателите на гората били непознати за нея. Някои от тях й се стрували противни, други страшни, трети просто необикновени, но и това в голяма степен я плашело. Не била свикнала да вижда същества, които не познава и това я притеснило. Какво ли правят те в гората? Каква ли е тяхната цел? Ами ако са коварни и искат да ѝ попречат да постигне целта си, да стигне до върха на Ата? Или са просто глупави хищници, които инстинктивно ще я убият за закуска? Може и да са завистливи и да оскубят меката ѝ коса или да надерат красивото ѝ лице? Или алчни. Тогава може да поискат скъпите ѝ пръстени и да я нападнат заради тях. Въобще, принцесата се бояла от горските създания, защото не знаела нищо за тях.
Зачудила се защо е нужно да извърви точно този път. Не може ли да извърви пътят до някоя от по-ниските скали, където няма гори, а само поляни, чиито обитатели са ѝ добре познати. После се сетила, че вече е обиколила всички от ниските скали.
 - Адиува, защо трябва да разбера призванието си на върха на най-високата скала?
 - Когато стигнем, вече ще знаете, принцесо.
Принцесата се усмихнала, защото вече поне знаела, че нещо ще ѝ бъде разяснено.
Пътят станал много стръмен и хлъзгав, обувките на принцесата потъвали в калта, а краката ѝ били ужасно уморени. Въздухът бил разреден и студен, косата ѝ пречела да вижда добре, сърцето ѝ прескачало от изтощение. Единственото, за което можела да мисли, било колко много не иска да върви по този път и колко ужасно ѝ се струва. Зачудила се дали не можело да стане по-зле и тогава се уплашила. Ами ако стане по-зле? Ако наистина някои от чудовищата на гората, които тя не познава, ги нападнат? Ако силите ѝ свършат? Ами ако завали студен сняг и ги затрупа? Изведнъж цялото това приключение ѝ се сторило безгранично глупаво и опасно. Попитала Адиува какво ще стане, ако умрат тук.
 - Аз няма да умра, защото съм горско същество и гората няма да ме погуби. Вие обаче може да умрете още тук. Няма как да ви гарантирам, че ще се изкачите. Но мога да ви гарантирам, че целта, към която сте се запътила, си заслужава хиляди пъти мъките и болките, които усещате сега. Когато страхът ви връхлети и ви попречи, помнете това. Върхът на Ата ви зове да разберете призванието си.
Както вървели и Адиува окуражавал принцесата, тя преплела по невнимание крака си в един овехнал клон, олюляла се и паднала в калта. Адиува спрял, погледнал я с големите си кръгли черни очи и ѝ подал ръка.
 - Не! Не искам да стана! Няма да стана!
 - Но, принцесо...
 - Не! Казах! Аз съм ти господарка и ще ми се подчиниш! Ако сега хвана ръката ти и стана, се връщаме долу, в царството, на топло и сухо, в спокойния ми дом, където ти ще ми приготвиш закуска, а аз ще изпера дрехите си и ще лежа в удобното си легло! И не ме интересува какво е призванието ми! Каквото и да е, няма да мога да го следвам, ако съм премързнала и мъртва!
 - Съгласен съм, господарке, но нека ви напомня нещо друго. Ако се върнете долу, макар и жива, няма да зарадвате нито баща си, нито анимите. Всички ще бъдат огорчени и разочаровани от вас, а баща ви няма да ви даде обещаното богатство, защото ако не знаете призванието си, няма как да бъдете истинска принцеса и да помагате на анимите да откриват нови магии. Съществуването ви ще бъде безсмислено и жалко. Тоест, мила принцесо, по-добре е да станете сега и да направите още само една крачка по пътя към върха на Ата, след което да се препънете отново, да паднете в храстите и да умрете, от колкото да се върнете долу и да дочакате спокойната си смърт, като отречена принцеса, която се е отказала от призванието си. Всеки е длъжен да извърви пътя към призванието си и след това да му служи цял живот. Това дава смисъл на неговите дни, не топлите завивки на уютния дом.
Адиува се усмихнал приятелски и отново подал ръка на принцесата. Тя се смръщила, погледнала към върха, после погледнала към изцапаните си и изпокъсани дрехи, хванала ръката му и станала. Изтупала се, поела дълбоко въздух, изкашляла се и закрачила отново, а до нея закрачил и Адиува доволен от речта си.
Пътят не станал по-лек, калта все още била лепкава, тревата все още била хлъзгава, но сякаш нещо се беше променило... Сякаш принцесата беше свикнала с горския път и вървенето беше малко по-лесно вече. Въпреки всичко, тя трябвало да полага големи усилия, за да запази въздуха в дробовете си.
По едно време те стигнали невисока каменна стена. Спрели пред нея и Адиува се обърнал към принцесата:
 - Това е последното изпитание. От другата страна на тази стена е най-високата точка на скалата. От там изгрява слънцето, а това ще се случи след малко. Ако до тогава успеете да я прескочите, ще изпълните мисията си и Великият дух на гората ще ви каже какво е призванието ви.
 - Адиува, ще ми помогнеш ли?
 - Не мога, принцесо. Тук сама трябва да се справите.
 - Но аз не мога сама да я прескоча! Нямам толкова сила, не знам дори къде трябва да стъпя. Няма да се справя сама...
 - Мога да ви помогна само като ви кажа това. Имате в себе си силата и можете да прескочите стената. За да използвате силата си обаче, трябва да повярвате в нея.
Принцесата послушала думите на малкия сбръчкан и добродушен слуга. Опитала се десет пъти и десет пъти паднала. На единадесетия почти се прехвърлила през стената, но отново паднала. На следващия път обаче успяла.
След нея скокнал и Адиува, горд с господарката си.
 - Колко е красиво! От тук мога да видя царството! Виждам и дома си! Виждам и кладенеца и цялата гора. Всичко изглежда толкова малко от върха. Горските чудовища изглеждат смешни и малки. Не ме е страх от тях. Баща ми сигурно ме чака долу и преговаря със съветниците си как да ме възнагради. Магьосниците готвят вълшебна отвара за мен, и всичките аними ме чакат, за да им съобщя какво е призванието ми. Днес е голям ден не само за мен, а и за цялото племе на анимите. Бях длъжна да се изкача заради себе си и заради хората. Аз имам какво да им дам и трябва да им го дам, това е смисълът да живота ми.
Слънцето започнало да подава смело един по един сноповете си ярки лъчи, които били още по-ярки на скалата, защото била по-близо до него.
 - Слънцето ме заслепява. Започвам да забравям защо съм тук, трудно е да се концентрирам, трябва да чуя Великия дух на гората... Но аз преминах гората вече. Научих повече за нея, както и за себе си, докато вървях. Разбрах много истини преди да стигна до върха. Точно в този момент, когато слънцето на върха на Ата ме заслепява, аз трябва да се преборя със заслепението и да разбера призванието си.
Лъчите заблестели право в очите ѝ, вятърът разпилял русите ѝ коси и развял скъсаните ѝ дрехи.
 - Благодаря на Великия дух. Моето призвание е размисъл. Благодарение на баща си, Ревелатио, който е цар на искреността, аз имам дар да мисля върху доброто и злото, да помагам на анимите, когато имат нужда от мен, да ги съветвам при трудни избори и да им показвам истината чрез размисъл. Новото ми име е Коги.

***
Принцеса Коги и Адиува се завърнали в царството и призванието на новата принцеса било съобщено пред анимите. Коги получила като възнаграждение богатства от баща си и книга с празни страници от най-видния книжовник сред анимите.
 - За какво ѝ е книга с празни страници?
 - В нея Коги записвала размислите си и така анимите можели да четат великите мисли, които минавали през ума ѝ.
 - Знаеш ли какво ми се иска?
 - Какво?
 - Да посрещнем слънцето.


----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
* Ата (на старогръцкиἌτηAte), богиня на заслепяването  заблуждението, помрачението на ума