четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Опиши ми красотата

Седя си аз на парапета
на една ограда бяла.
Оградата е близо до стената
и на нея така съм се подпряла,
гледам хората, колите
И си мисля:
с колко думи можеш да разкажеш Красотата?
Тя е нещо непонятно, гъвкаво, различно...
Казват, че я има в всичко...
Но, знаем го отлично,
че е трудно да я сложиш в рамка.
Била тя рамка от моливи
или думи сложни,
дори моливите да са красиви,
те не рисуват Красотата.
И да я видиш не е лесно.
Трябва да е тихо, не много светло,
да си спокоен и да гледаш не с очите.
Красотата е тогава, когато цветето заспива.
Когато майката целува,
когато птица пада от куршум ранена и загива.
Нощното небе, което свети само, ако го погледнеш,
или цветът на лунното сияние.
Звукът от тънка чаша от стъкло,
по която някой с пръсти свири,
Оголените клони на дърво,
което за цъфтежи няма вече сили.
Но най-много
откривам Красотата там,
където с теб мълчим.
Аз обичам много да говоря,
но понякога не ми е нужно.
Когато просто си седим,
ръка в ръка, очи спокойни.
Тогава си разказваме най-много.

И всичките ни разкази са тъй красиви.

сряда, 26 февруари 2014 г.

Образ

Искам да те срещна и да те подмина.
Искам да ти кажа с поглед, 
че не помня кой си.
Умирам да те няма
в света ми.
Мен ме няма в твоя.
Ти не помниш онова,
което ти е непотребно.
А главата ми е пълна със излишни мисли.
За теб.
За това, което нямахме.
Това, което не ми даде.
Това, което аз ти дадох,
а не заслужаваше.
Защо, ако съм наранена,
искам те отново?
Защо
те няма?
Защо искам да ме искаш?
Мога ли да те забравя?
Мога ли, ако си пожелая,
да бъда утре друга
и да не ме интересува
дали ме помниш?
Кажи ми, няколкото мига
разпилени някъде из времето,
които с тебе имахме,
броят ли се за важни?
Всъщност, сама се заблуждавам,
че искам да ме искаш.
Истината е,
че не искам да те искам.

Сутринта е чиста

Добро утро. Понякога няма на кого да кажа добро утро, за това се усмихвам и го казвам на себе си и на света отвън прозореца ми. Мислите ми още са неясни, очите ми - сънени, косата ми - рошава, устните ми - сухи. Протягам се. Извивам ръце и крака на всички посоки и изпитвам неописуемо щастие. 


Извън леглото всичко е малко по-студено, малко по-неудобно и малко по-забързано. Но пък кафето е толкова ароматно и вкусно. Не пускам сутрешния блок - рядко ползвам големия, заемащ пространство в хола ми телевизор. Избирам приятна песен и увеличавам звука до толкова, че да ме разсъни напълно. 

Вдъхновявам се. Сега е моментът да напиша нещо.

  - Странно е - триокото лилаво същество седна на парапета със замислен поглед - Как хората умират и се раждат наново всеки ден. Те дори не го осъзнават. Не съм виждал, никъде, по цялата галактика, по-ценен шанс. Всеки ден! Може да си направил грешка или да са сгрешили спрямо теб, или може би си се отклонил от пътя си, а може да си постоял на едно място за малко, просто ей така, да си починеш. Но после... После "заспиваш" и на сутринта се "будиш". Имаш шанса да бъдеш нов човек! Бих дал всичко, за да мога да заспя и да се събудя с нова възможност да бъда по-добър. Да кажа на семейството си, че не ги оставих, защото не ги обичам, а защото това е моят път. Да си простя това, което съм пропуснал. Да си затворя очите за лошото и да ги отворя широко за доброто. Да бъда само щастлив. Да не допускам болка. Да се обичам, дори и с прошарена козина. И да пея, защото обичам да го правя. А да направиш всичко това е толкова трудно, когато минутите текат една след друга и няма прекъсване за почивка. Няма време за осъзнаване. А те... го пропиляват. Колко е странно. 
Пиша още няколко абзаца и затварям лаптопа. Слънцето вече е на нивото на очите ми и ме подканва да започна да се оправям за работа. Избирам си дрехи, прибирам нещата си в чантата и обувам обувките си. Усмивката не слиза от лицето ми и когато излизам от апартамента. Навън някои хора също са усмихнати, други са намръщени. Аз не ги поглеждам. Днес имам нов шанс и мисля да го използвам.

вторник, 25 февруари 2014 г.

Сезона на раздялата

Вчера беше пролет.
А днес... Е зима.
Изтече лятото ни. Бързо.
Кога дъхът на алени растения
се превърна в скреж по нашите сърца?
Обръщаме очите си
в посока обратна от на другия.
Вчера... Горяха хиляди слънца.
А днес луната тъжно ни подканя
да се целунем за последно.
Къде потънаха надеждите,
безкрайните зелени хоризонти?
Защо превърнахме копнежите
в разочарование и навик...?
Това, което вчера стопляше,
днес ни прави по-студени.
Студени сме един към друг,
към себе си,
към нас.


Ако можеш, погледни нагоре.
Целуни ме за последно.
После ми пусни ръката.
Вчера щях да я държа, докато си легнем,
но тази вечер, те оставям тук – под  лъчите на луната.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Когато някой...

Тъжно е, че хората се отказват да чувстват. Тъжно е, че много от тях не разбират любовта, която им се дава. Тъжно е и че не осъзнават колко глупаво е да си мислиш, че можеш да се отречеш от любовта. Тъжно е когато се преструват, че се опитват да се пуснат по течението на чувствата си, а всъщност вътрешно се възпират сами. Когато получават най-смисления подарък от някого, но не знаят какво да го правят, сърдят му се, защото не го осмислят и го отхвърлят. Ако можехме да се научим да бъдем в синхрон със себе си... Ние сме изградени от любов. И ако не се противяхме толкова горещо срещу нея, може би щяхме да сме много по-щастливи. Може би щяхме да виждаме през очите на другия в душата му - щяхме да сме прозрачни, като кристал. Защото бихме разбирали, че чувствата ни сме самите ние. 
Не виня никого. Не те виня, приятелю. Аз ще изпитам тъга, защото не си приел подаръка ми, но после ще се освободя от нея. Ти сам ще се обвиниш сам след време. Когато осъзнаеш колко по-скъп е бил този подарък от всеки друг, който си получавал. Не защото e от мен. Не защото плаках над него и оставих отпечатък от целувките си, преди да ти го дам. Не защото ръцете ми неуверено трепереха, когато ти го подарявах. И съвсем не защото съм го давала само на теб. А защото за теб той можеше да се окаже най-голямото щастие. Вече ще е минало достатъчно време и аз най-вероятно няма да съм тук. Ще оцениш това, което сега ти давам тогава, когато него вече няма да го има. Ще съжалиш, че времето е изтрило значението му. А аз ще се усмихна и ще целуна челото ти. 
Защото любовта е ценна когато се случва. Във всеки един момент след това е просто звук от миналото, недовършен спомен. Който няма как да довършиш вече. Можеш само да го повикваш отново и отново, да го анализираш, да се натъжаваш. Заслужава ли си?