четвъртък, 27 март 2014 г.

Захарен памук и кисели приятели

Хората са извънредно странни същества. Мечтаят, желаят, вълнуват се, копнеят... За невъзможни неща. Знаят, даже са убедени, че нямат шанс да постигнат и част от нереалните си, абсурдни мечти. Не става дума за възможните, истински цели в живота, те са абсолютно нужни и осъществими. А за стремежа към въображаемия розов облак със загадъчни светлини и невъзможно много щастие. Перфектният сценарий, перфектният живот. Да, ама не. Въпросът е дали обаче имаме нужда все пак от надеждата, че един далечен ден ще отлетим с бонбонено хеликоптерче към розовия облак. Мек, пухкав, удобен и перфекрен, какъвто сме си го представяли. Цял живот. И точно в този момент, когато си мечтаем за прекрасни, невъзможни розови облаци, идва някой, който много държи на нас, присмива ни се и ни връща на земята. Направо улучва и двете крилца на надеждата с един малък, остър камък, и падаме обратно в калната локва на ежедневието си. И имаме хора, които държат на нас. И ни замерят с камъни. Честно да ви кажа, не ми се иска да имам точно такива държащи на мен хора. Сериозно, тези облаци са смисълът на живота ми, мисълта за тях ми помага да премина през поредния гаден, сив, затормозяващ и изобщо непухкав ден. Даже направо твърд. Защото е на земята. Долу, в реалността. 
Може да звучи егоистично, но искам хората до мен, ако ме обичат, да вярват заедно с мен на абсурдните ми розови облаци и дори да не ги виждат, да вдигат поглед с мен и да ми казват: "Да! Мисля, че скоро ще ме замеряш с шарени облачни сладки от там! Много скоро." 
Аз така казвам.

събота, 22 март 2014 г.

Да утешиш приятел

Иска ми се да можех да ти кажа,
че с времето ще оздравееш.
Душата ти е болна от ударите на живота,
а тялото около нея плаче.
И ти, както всички хора,
си повикал без да искаш
трудности, неволи...
Ако бях лъжец – така си казвам,
щях да те потупам братски
да ти говоря за надежда,
за вяра и позитивизъм.
Щях да ти изтрия и сълзите,
щях да те накарам да се смееш.
Но, ти, приятелю, си твърде скъп,
за да ти говоря приказки напразни.
И ти и аз сме хора, знаем,
че едно нещастие като си отиде,
на мястото му идва друго.
В живота е така – някак си последователно
се сменят разни сцени
докато ние се опитваме или да ги изгоним,
или пък да ги задържим.
Не се отчайвай, само поплачи.
Утре сутрин вече ще е светло.
А ако в душата ти е тъмно и вали,
помни от мене тези думи:
Няма хора най-щастливи,
няма място на небето само за звезди.
Ти само гледай като остарееш
да имаш спомени от хубавите дни.

неделя, 16 март 2014 г.

Крадци на вяра

Всеки, който мина през живота ми и после болезнено излезе от него, си открадна по нещо от мен. Всеки ми взе по малко щастие, по малко вяра, по малко усмивки, по малко надежди. И на излизане всеки остави вратата отворена. Колко му коства на човек да затвори една врата? Да ти каже защо си тръгва без да те лъже, да ти обясни кой е и защо не му е мястото при теб. Но това няма значение, защото вече е бил при теб. Тези неща се казват преди влизане. Зън-зън, вратата се отваря, здравейте, аз съм човекът, който има голяма нужда да краде от вас, но не се интересува всъщност дали ще е от вас или от някой друг, просто минавах оттук случайно. Само ако някой ми беше казал с такава честност намеренията си, щях да му се усмихна и да му затръшна вратата преди да е успял да запомни лицето ми. Той навярно просто е чул, че зад тази врата, на номер еди-кой си, живее наивно момиче. И тя ще го покани да пият кафе и да говорят за живота, а той ще се прави, че я слуша и като осъзнае, че не е свикнал да пие кафето си с някакво си момиче, а сам у дома, ще си вземе това, което му трябва и ще избяга. Ще открадне някоя ценност, часовник, златно украшение, парфюм... Без да се интересува, че тази ценност е пазена с години, че времето, което измерва този часовник е важно, че украшението е хранено с надежди, че парфюмът мирише на съкровените й копнежи. И докато тича към свободата си, ще остави вратата отворена. Някой приятел ще го пита на другия ден: „Какво прави вчера?“, а той, понеже няма да помни много за нея, ще каже, че е пил кафе с някакво момиче. Ето така ме ограбиха. А най-много ме плаши мисълта, че когато накрая затворих вратата, вярата остана отвън и седна на прага самотна. 

петък, 14 март 2014 г.

Не заспивай!

Не, не заспивай!
Не смей да заспиваш!
Аз те открих, за да откриваме заедно.
Вечно будни и вечно разсънени.
Не се преструвай, че тя е нещо,
от онези нормални неща.
Недей да свикваш с любовта ми.
Не навик, а шумна отдаденост
оставям ти.
Не се прави на другите,
които пият кафето си заедно
и после отиват на работа.
Не!
Признай си,
признай пред теб и пред мен.
Тя е до болка изгаряща,
тя ти е нужна, защото за тебе е въздухът.
Тя е така ужасяваща!
Разлива се извън всички рамки познати,
размива образите от приказките,
от книгите и от екраните светещи.
Пречупва познатите силуети
на копнеж и тъга,
защото нашите сърца са поети
- поели път по нейната чиста следа.
Не заспивай!
Нощта не е за сън.
Докато другите спят прегърнати,
ние ще тичаме свободни навън.

вторник, 11 март 2014 г.

Взаимно пространство

Кратките погледи са най-непресторени.
Малките мигове са цвят във нощта.
Тихите думи са прозорци отворени
и път към нечия чиста душа.
Когато говорим с усмивки
или когато мълчим със сълзи,
когато дишаме с дълги почивки
щом погледнем в нечии близки очи,
казваме всъщност милиони желания.
Няма значение кой е наблизо
и подслушва със завист тези красиви моменти.
Ти знаеш, че чуждото грешно съзнание
не може да замъгли 
вашето взаимно пространство. 

понеделник, 10 март 2014 г.

Краен реализъм срещу творческа непостоянност

Следобед, към три без нещо, март месец. Предпролетния сняг прехвърча на редки въртопи, все едно някой ръсва брашно през едро сито върху София. Ей така, за да изглежда малко по-бяла, малко по-чиста и може би за последно малко по-студена. Наблюдавам това през прозореца и се двоумя дали да изляза. Ако изляза, трябва да съм облечена дебело, а свикнах да не нося палто вече. Ако остана вкъщи, ще трябва да си намеря интересно занимание, за да не потъна в мисли. Това ще е трудно – около мене, навсякъде, само неща, които ми подвикват едно през друго, все едно имам зла свекърва вкъщи, която се опитва да ме умори: „Имаш сметки за плащане, трябва да си намериш работа!“, „Книгата, която започна, е едва до трета глава, кога ще дойде това проклето вдъхновение! Никога не довършваш нищо!“, „Пак не си изхвърлила боклука. Нищо чудно утре да се събудиш като Пепеляшка – с няколко мишки до възглавницата ти.“ и най-вече „Огледай се колко неща те разсейват от целта ти в живота! Ама то всъщност, ти като не знаеш и каква е тя точно, знае ли човек, може и да си умреш потънала сред купчина прочетени и непрочетени книги... Като някой съвременен нереализиран женски Дон Кихот.“ Това е то. Реалността. Аз пък се старая да гледам иронично на нещата и мислено отговарям на писмото от мобилния оператор, файлът с незавършената книга, торбата с боклук и разхвърляните дрехи из апартамента, като даже се усмихвам: „Ами, така е, обикновен човек съм. А обикновените хора имат такива притеснения. Някой ден, като стана известен писател и книгите ми говорят с хората вместо мен, ще бъда над тези неща и просто ще си седя с чаша кафе в някоя къща на дърво, някъде много далече от града, ще си пиша и след това ще се разхождам с часове из гората. Мда! И ще се плискам в някое езеро, после ще спя дълъг следобеден сън, а през нощта ще разсъждавам и ще се вдъхновявам. До тогава, ще събирам дрехи от хола и ще ги трупам на леглото и ще се правя, че забравям колко далече са тези светли дни.“
***
Някъде по обед или малко по-късно, март месец. Рядък сняг прехвърча над града, каца на покриви, дървета, первази, на ниската тревичка, на асфалта... И после се разтапя, защото не е достатъчно студено, за да натрупа бяла покривка. Тук-там има някое друго бяло петно по улиците и къщите, но съвсем не прилича на зимен снеговалеж. А вкъщи е топло и сигурно. Защо да излизам сега? След няколко дни студът вече съвсем ще се е отказал да затруднява хората и ще си е отишъл за поне пет-шест месеца. Днес е ден за размисли вкъщи. Пооглеждам се и си търся приятно домашно занимание. Може би трябва да се поровя в интернет и да си потърся работа. Допълнителни пари няма да ми се отразят зле, а и ще е интересно да правя нещо ново. Не, това после. Ха! Мога да понапиша няколко странички от книгата! Все някога трябва да го направя. Да, точно така, само че след малко, сега нямам вдъхновение. Може би трябва да отида поне да изхвърля боклука. Неее, довечера. Сега ще подредя апартамента.

Я! Тази книга я бях забравила. Дочетох ли я изобщо? Ами не разбира се, както обичам да оставям нещата недовършени... Да видим, май бях стигнала някъде до средата. Ще почета. После ще подреждам. Нали човек трябва да прави това, което му се прави точно тогава, когато му се прави. Например, когато стана известен писател и хората четат книгите ми, ще имам много време да правя това, което искам. Точно тогава, когато пожелая. Ще спя до късно, ще се разхождам из природата... Не знам къде точно ще живея, но ще е далече от града. Или поне ще ходя на това място точно тогава, когато искам да отида. Ще си пея, докато готвя, защото никой няма да чува колко фалшиво пея и ще правя дълги разходки из природата. Сега си имам дрехи за подреждане и недовършени книги. Хм, десета глава. Май бях стигнала до тук. Ха-ха! Някой ден, когато остарея, някой сигурно ще ме намери забила нос в дебела стара книга, двата ми сиви кичура коса ще покриват лицето ми и като ги повдигне този някой, ще види, че съм заспала вечния си сън. Книгите буквално ще изпият и последната ми капка душа и ще ме заровят в себе си. Каква прекрасна смърт.

неделя, 9 март 2014 г.

Горчива глътка поезия

Ти си като последната глътка
от сутрешна чаша кафе
- винаги на дъното
и винаги се крие
и не казва,
че е най-ароматна.
Ти си като слепени страници на книга,
която чета с интерес.
Ако реша да видя какво пише вътре
- ще те скъсам
и така или иначе
никога няма да разбера какво е
да прочетеш точно това,
което желаеш.
Ти си като парче
от неиздаван албум със балади.
Някой го е написал
и също изсвирил,
някой се е погрижил да съществува,
но аз никога няма да го чуя.
Защото ти, такава си загадка за мен,
уж те виждам в очите на хората,
сбъдваш се в чужди животи,
но някак си вече
не вярвам във теб.
Не вярвам, защото
не вярвам така на очите.
А щом не съм те почувствала,
значи те няма.
Няма те за мен.
И никога няма да те има.
В живота, казват, на един писател
остава само да чувства света.
Улавя в думите с лекота 
и най-фините мелодии,
но не успява да улови в ръцете си
най-ценната,
а именно теб.

петък, 7 март 2014 г.

Един човек и празна стая

Знаеш ли, кажи ми,
кога е тъжно?
Не, не кога е просто носталгично
или мъничко самотно.
Не те питам дали си чувствал студ,
когато вънка е горещо.
Не става и въпрос
за определените моменти,
когато някой ти залипсва.
И за страха не ти говоря.
Слушаш ли ме?
Това са чести състояния,
които някак си са неизбежни.
А притихвал ли си,
ей така, самичък,
под изгасналата крушка
в стая със олющени стени
и безсмислени картини
от художник неизвестен?
Чувал ли си, докато издишаш,
звука от собствените вени,
толкоз да е тихо!
А замислял ли си се,
когато пръсти по косата си прокарваш,
колко време ти остава?
Миналото викало ли те е някога,
докато прелистваш празни листи на тетрадка,
във която искаш нещо да напишеш,
но и ти не си решил какво...
А вървейки сам към банята,
чувал ли си въздухът как броди
като змия из апартамента?
Слушаш ли ме?
Защо се умълча така?
Да не би да припозна във тези думи
себе си?
Кажи ми, моля те!
Кажи ми, за да знам,
лудостта дали е тиха и самотна,
или е най-голямото ми осъзнаване... 

сряда, 5 март 2014 г.

Анатомията на една книга

Денят е по средата си и аз седя на голямото дървено бюро и се каня да пиша. Кафето в чашата ми е топло и леко нагарча. Обаче не долавям аромата му, който иначе е много силен. Книгите на рафта зад мен издават присъствието си с миризма на хартия и засенчват всички други миризми около мен. 

Те са като хората - можеш да ги различиш една от друга само по аромата. Старите ухаят на жълта, протъркана, събрала прах хартия. Новите носят по листите си миризмата на гланцирана бяла хартия. Някои миришат силно на печатарско мастило, други - по-слабо. Има такива, които са запазили миризмата на книжарници, домове, раници и предишни собственици. Само ако замлъкнеш и доближиш една книга до себе си, сетивата ти ще се отворят и ще се заслушат в историята й. Не тази, написана вътре, а нейната лична история. Буквите вътре - те са са символите на нейната душа. За да я почувстваш, трябва и ти да имаш душа, дълбока и обичаща душата на книгите. Ако нямаш обаче, можеш да различаваш книгите една от друга по собствените им физически признаци. 

Корицата. Тя е лицето на книгата. Даже е цялата глава. (Очи, уши, чело, брадичка....) Всяка корица има абсолютно различен личен цвят. В началото може да прилича на всяка друга новоизпечатана книга, в синьо да кажем, но с времето този цвят се променя. От въздуха, от пръстите, които го пипат, от прахта, от мястото, където живее книгата. Освен това, тя има различна повърхност. Например перфектно гладка. Или гланцирана. Или пък подвързана с книговезко платно - любимите ми книги. Те са обикновено по-стари, но и по-ценни. Всъщност, точно по корицата най-добре се преценя възрастта на една книга. И дори да е доста изтощена и стара, тя никога не е немощна (както старият човек), тя е винаги всемогъща и способна да променя човешки животи и да оформя съзнания. Корицата е уникална по съдържание. Изрисувана или изписана, тя е единствена такава, спрямо всички останали корици на книги по света. И обликът й загатва за съдържанието й. Или пък не? Ами да, има и лъжливи корици. Такива, които са черно-бели, а пък книгите, които представят, са същинска феерия от чувства и познания. И не трябва да забравяме - кориците също имат очи. Това е заглавието. То гледа в този, който държи книгата, и както очите казват някои неща мълчейки, така прави и то. И нос имат. И въобще всичко, което имаме и ние на лицето си, без уста, защото те говорят с душата си. И точно както човешкото лице запечатва всяка малка и голяма случка, опита и годините, така и корицата запазва най-много от историята на книгата.

После е началната страница. Тя често е по-различна от останалите. Може да бъде от различна хартия, с различен шрифт, различен стил. Но държи в себе си по нещо и от корицата, и от следващите страници, за да направи връзката между тях и да ги обедини в едно цяло. Тя служи на книгите така, както на нас, хората, ни служи врата. Прикрепя главата за тялото. Преливката между образа и същината. 

Разгръщаме по-нататък и следва тялото на книгата. Както всяко тяло, и нейното си има скелет. Това ще бъдат страниците. Те биват различни цветове, най-често светли, за да не отнемат вниманието на човека от буквите. А те, буквите, са нещото, което превежда невидимата тъкан на книгата за нас. Макар и да са добре подредени, сами по себе си те не значат нищо. Важното е, че говорят. И ако умееш да се заслушаш, а не само да ги чуваш, ще чуеш разказа на книгата, нейната душа. Той винаги е хиляди пъти по-необясним от наблюдаемите характеристики и е многопластов, както и човешката душа. И е многоцветен. Дори на първо четене да ни се стори тъжен, ако затихнем съвсем и се заслушаме в думите, които се леят от буквите, може да чуем и много топли чувства. Този разказ също е неповторим и единствен в обвивката на всяка книга. И в него не говори автора, а онази деликатна и дълбока, безкрайна, като море от въображаеми памучни влакна, материя, неосъзнавана материя, до която той се е докоснал. Тя, по някакъв начин, се е пропила в него, обиколила е вътрешността му, всеки орган, всяка мозъчна клетка и накрая се е процедила под формата на думи през ръката му. И самите думи са без значение, но в тях е кодирано истинското. И всеки човек, четейки, сам се докосва до тия памучни слоеве красота, езикът, на който Вселената говори - чиста любов. 

И накрая е последната страница. Не, това е грешка. Тя не е накрая, защото никоя книга няма край. Има размери и физически граници, но можеш да я четеш и да я препрочиташ и всеки път ще откриеш нещо ново. Защото душата е безкрайна. И не можем да я затворим в рамката на границите. И никога няма да я разберем напълно (за това и човекът никога няма да разбере напълно любовта). По тази страница са изписани несъществени детайли и често е по-скоро излишна за читателя. И това е напълно нормално. Ние, хората, имаме много повече от една излишна страница, а пък точно тези страници обират най-голямото внимание и ни разсейват от важното. Всичко съдържа в себе си по нещо незначително и излишно. То прави контраста. И също е важна част от цялото.

Моите любими книги са старите, миришещи по-малко на мастило и повече на жълтеникава хартия. Все пак, разбира се, най-много ме интересува душата. Но няма да крия, всеки си има любими цветове и миризми, и повърхности и хора, и книги и души, нали така?

понеделник, 3 март 2014 г.

Човекът и Напразно

Един човек вървял по стръмна улица. Вървял и си подхвърлял речно камъче от едната в другата ръка. Без да се замисли, че може да го изпусне по стръмната улица и да го загуби. Изведнъж от някъде долетял един гарван и го грабнал с човката си. Човекът се възмутил:

   - Защо ми взе камъка? -попитал ядосано.


   - Ти сам ми го даде. -отговорила птицата.


   - Глупости! Той си беше в ръцете ми, ти ми го открадна! -ядосано извикал човекът.


   - Не беше. Когато се спуснах и го взех, той беше във въздуха. Ти сам ми го подхвърли.


   - Нищо не съм ти подхвърлял, аз дори не те познавам! -продължавал да се гневи обърканият човек.


   - Напротив, срещали сме се много пъти. Аз съм Напразно.


-Въобще не те познавам, Напразно и си искам камъка! 



   - Не трябваше да ми го даваш тогава. Не съм виждал такъв камък в тази околност, той е речен, тук няма река.


   - За това си го искам, защото ми напомня една река - казал човекът.


   - Вече няма да ти напомня, ще трябва да си вземеш друг.


   - Но как, тази река е непосилно далече, чак в миналото!


   - Затова си го искаш.


   - Защото ми е ценен - въздишайки казал човекът. Гарванът се издигнал в небето и отлитайки казал:


   - Трябваше да помислиш за това преди да го подхвърлиш напразно.

събота, 1 март 2014 г.

Цветя

Никак не обичам да мразя,
нямам очи за горчива тъга.
Във себе си мога само радост да пазя
и светла любов, а не самота.
Никак не искам сама да заставам
пред входа на нечия чужда душа.
И изобщо не мога ръка да подавам,
ако на мен не подават ръка.

Не мога за нещо да страдам,
ако нещото не страда за мен.
Не пробвам сама да летя и да падам,
не желая награда на някой друг награден.
Не изпитвам болка ужасна
заради минали чужди дела.
Не допускам завист опасна
към чужди предмети, към чужда съдба.

Искам така да живея
- със собствени грешки,
със своя лична дъга.
И да се ядосвам....
Не умея.
Мога сама да градя, да дишам и чувствам,
да събирам живот, да събирам цветя.

Кучето самоубиец

Беше тиха пълнолунна есенна вечер, някъде към девет и половина. Не беше студено. Вятърът гонеше жълто-кафеникавите хрупкави листа по безлюдната квартална улица и ги замотаваше на малки неправилни въртопи, като неспокойни кълба природни излишъци, бягащи от наближаващата зима. Аз крачех не особено бързо из полумрака по продължението на „Еленина планина” – къса и тясна уличка, както казах, сгушена в сърцевината на един от крайните градски квартали, където животът рядко се занимава с ненужни суетни и различни градски претенции и времето тече извънредно бавно, даже на моменти спира за малко, за да се огледа, да се осъзнае, и после пак тръгва да тече. Вървях си спокойно, без никакви съществени размисли в главата, и оглеждах правилно подредените симетрични кооперации, почти еднакви една с друга и почти на едно и също разтояние една от друга. Сякаш се бяха строили, за да отдадат почит на някой всемогъщ бетонен бог, който ще ги награди с безценното си внимание. Когато стигнах до градинката пред входа на моя приятел, се спрях и погледнах часовника си. Имаше още десетина минути до срещата ни и реших да седна на една дървена пейка, за да го изчакам.
По едно време, както си наблюдавах безцелно мъждукащите звездички, чух кучешки лай накъде от последните етажи на сградата. Не беше като обикновен недоволен кучешки лай. Не беше точно и виене. Звучеше като някакво притеснено, неспокойно куче. Ха-ха! Засмях се гласно. Та как е възможно куче да се притесни? На тоя човешки свят, в нечии човешки апартамент, в човешко семейство, едно куче си остава куче. То няма грижи, няма тревоги. Ако го нахранят, е доволно. Ако утре умре – умре. То няма какво толкова да губи. Няма какво да постига и на какво да се надява. Сигурно му е добре да си живее без отговорности и притеснения. Вълнува се от малки, незначителни подробности и въобще не му и трябва да знае що за нещо е реалността. Да, добре му е. То не вижда чуждите прегрешения, не разбира що е вина и прошка. То обича и е вярно на стопанина си, защото го храни и му дава дом. И дори когато го остави някой ден, поради други мисли на главата си, само вкъщи, то пак го посреща с махаща опашка и го подканва да му даде храна. И после се търбухва до него на дивана и си го обича. Нищо, че го е оставил само. Цял ден. То пак си го уважава, защото задоволява първичните му нужди, друго не иска кучето.
Защо тогава вие така жално? Не, не знаех дали е жално или по кучешки притеснено. Много необичаен кучешки вой. Поогледах се и различих формата му на една от най-горните тераси, чийто балкон беше нисък и бетонен. Глупавото животно се беше възкачило на балкона и лаеше, та лаеше. Лаеше и скачаше от време на време. „Ще се убие тая глупава мастия!”- казах си. Беше ми мъчно за горкото куче, за това колко е неразсъдливо, нямаше и как да бъде. Не можех да си обясня защо скача на сантиметри от смъртта и надава такъв глас по това време. Сигурно чакаше стопанина си. Или пък нещо го болеше. Не успях да се сетя за друга възможна причина за тази животинска лудост.
Стана почти десет и моят приятел се появи.
 - Имаш ли представа кой живее ей на онзи етаж, третата тераса, откъдето лае тая обезумяла гад?
 - Ха-ха, каракачанка, стар е, но е много умен. Един пияница му е стопанин.
 - Сигурно е забравил да го нахрани, горкото, щом е пияница...
 - Не го виня, човека. Наскоро преживя ужасна трагедия. В апартамента бяха четирима – той, жена му, синът му и сестра му. И кучето де. То това куче е тука откакто ги помня. Та той си беше нормален, докато жена му не го напусна заради някакъв друг мъж. Синът му нещо се забърка с наркотиците и се самоуби. Човекът, на петдесет години и кусур, изгуби всичко ценно и се побърка, пропи се. Имаше надумвания, че насън е прерязал гърлото на сестра си с нож. Съвсем откачи, горкият. И така, сега си живее с кучето, но тия дни ще го прибират в лудницата.
 - Абе да ти кажа, не ти трябва такъв човек близо до тебе, знаеш ли какво ще му дойде на акъла.
Умълчахме се и се заслушахме във вече изтъняващия глас на кучешкия вой. Хората казват, че тези животни, особено ако съжителстваш с тях години наред, свикват с теб и съпреживяват промените ти. Променяш се ти, променят се и те. Озлобяваш се, озлобяват се и те. Отчайваш се и се предаваш... Предават се и те. И я усещат, промяната. Така казват.
Тъкмо се обърнахме, за да тръгнем по пътя си, и откъм сградата се чу силно плющене на клони, трясък, кратък, почти безгласен вик и тупване на нещо тежко.
 - Това глупаво куче падна! Самоуби се, без да иска, тъпото животно! – извиках.
Погледнахме нагоре. Кучето, млъкнало, беше застопорено на мястото си, като восъчна кучешка скулптура. Абсолютно вцепенено и неподвижно, то гледаше надолу. С приятеля ми се спогледахме в недоумение. Изтичахме, за да видим какво се беше случило. На земята, на половин метър от сградата, в студената, покрита с шума кал, лежеше мръсно и рошаво мъжко тяло. Топъл човешки труп.

В десет и пет на улица „Еленина планина”, в един краен градски квартал, виеше едно нещастно куче. То не можеше да разбере човешката лудост и затова продължаваше жално да лае.