петък, 26 септември 2014 г.

Предпазлив мечтател

От известно време 
мисля си за теб нощем и се чудя,
очите ти от искреност ли светят
или от болка, премесена с желания.
Заспивам, после пак се будя,
докато още е тъмно,
и въздухът разнася мокрите ухания
на дъждовната съмнителност.

Твоето присъствие
би дало вдъхновение
на писателското ми съзнание,
независимо дали ще ме зарадваш
или ще ме нараниш.
Звездното сияние
няма да се промени
и в двата случая,
нито пък останалият свят.
И все пак, 
не мога да не се запитам
- има ли смисъл 
да опитвам
да те допусна в света си,
да навляза в твоя,
да ми разкажеш за живота си,
аз на теб за моя,
после да забележим белези
от миналото и от настоящето
и като сиромашки кучета
да ближем раните един на друг.

Така или иначе
всички човеци сме страдали,
били сме и грешни,
били сме и по малко добри.
И може би времето
няма да ни отърве от светло-сините изгреви
или от най-простите ни мечти.

сряда, 24 септември 2014 г.

Устойчивостта на войника

Студът в скалата
и мъхът по нея
и на дърветата кората
и каменните пътеки в тревата
- всички те имат една и съща
мрачна красота. 
Докато пъпката
цвета си разгръща,
дървото
и скалата
стоят уверени
и равнодушни.
Не помръдват 
през бури и през виелици,
замръкват
и се будят 
на едно и също място.
Бялата тишина,
в която фигурите им съществуват,
е най-фина мрачна красота.
Постоянството на спокоен войник
и силата на безмълвието
образуват
застрашителна примамливост.
Коравост от корен
до връх,
съвършено смирение
- дух в студенина усамотен. 
Долавящ се трепет отвънка,
глас в мълчание потопен
и скрит пламък, нечакащ признание
дълбоко мъждука
ни неспокоен, ни уморен.

понеделник, 22 септември 2014 г.

Миг на осъзнаване

Тъжен момент
на чисто осъзнаване,
че всичко е прозрачно
и аз стоя в центъра
на моя свят.

Въпросите потъват в необятност.
Мислите затихват 
в бяла еднократност,
докато облак от чувства
става на прах.
Мигът, в който свалих очилата си
и съзнателно съзрях
вечността в настоящата секунда.

Дори триста години 
нямаше да са достатъчни
на заблуденото ми
заспало минало Аз
да види света така,
както го виждам сега.
Да види и себе си така,
както се виждам сега.

Щастлив момент
на чисто осъзнаване,
че всичко е прозрачно
и аз стоя в центъра
на моя свят.

неделя, 21 септември 2014 г.

Дупки в съзнанието

Можем да гледаме залеза заедно,
можем да сплетем ръце.
Топлият вятър може да ни подтиква
да се сгушим в едно,
да стоплим сърцата си,
да забият в един ритъм.
И всичко това ще се случи,
а може би и телата си
ще стоплим,
но нищо повече.

Твоето тяло ще тръпне,
моето също,
но не защото са заедно,
а защото аз виждам теб,
а ти мен.

Аз няма да допълня
липсващите ноти
от твоята песен,
нито ти думите
в моята лирика.

Не се плаши,
защото и никой след мен
няма да го направи.
Пак ме потърси,
когато допишеш нотите
и може би аз
до тогава ще съм дописала думите.

понеделник, 15 септември 2014 г.

Постоянството на наркомана

Застоят е като дълга сутрешна дрямка,
самотата е прозрачна тъма.
В мига, в който светлина ти докосне очите,
се хващаш за нея - като удавник за сламка,
тичаш като дете през забранена врата,
копнееш за нежност и ласки,
стопляш се от пламък на свещ.
После пламъка става все по-горещ,
разпалва се в теб, огрява те цял
и цял те изгаря
преди дори да си успял
времето за миг да уловиш.
Вратата, 
през която избяга от самотата 
изведнъж се затваря
и няма как да се върнеш пак там.
Няма как да не страдаш,
няма как да си сам.

Дори когато пламъците стихнат
и болката бавно угасне
знаеш, че нечии други красиви устни
скоро ще ти се усмихнат
и друго пламъче в пожар ще пресасне 
и ще гориш от удоволствие,
а после от болка.
И като наркоман ще се връщаш
за следваща доза с нов наркотик
със същото действие,
ще целуваш, прегръщаш
със скромна гримаса на тъжен комик.

Плътта не е жива, ако не гори,
ако не я запалиш,
да страда безумно, да я боли,
да помни, че може да усеща,
щом дойдат отново самотните дни.

петък, 12 септември 2014 г.

Недоразумение

Докоснах с пръст лицето ти,
отдалечих се, но наблизо.
Треперят в нежен унес пак ръцете ми
и търсят хладната ти кожа.
Търсят меките ти скули,
после търсят и гърдите ти
и пулса в тях
и раменете и очите ти
и така и не разбрах
кога се отдалечих
във времето и в пространството.
И някой е пропуснал да им каже,
че да си далече не е повод за забрава.
Но че са длъжни да те забравят,
защото нямат право да те търсят.
Мислите ми са наясно,
че си другаде
и там трябва да останеш
и разстоянието не трябва да скъсявам.
Но на ръцете им повтарям всеки ден,
а те всеки път забравят,
че нямат право да те търсят
и неволно пак го правят.

четвъртък, 11 септември 2014 г.

Silence is violent

Please show me the door, 
walk me to the end. 
Tell me the summer has already ended. 
Call me cold names. 
Please slap my face 
with reality. 
Please, please 
remind me of mortality.  
Show me my place 
- away from where you are. 
Say I'm just a confused little head, 
be angry with how I don't understand, 
say I'm just a confused little girl 
too young to understand. 
Please grab my bag 
and throw it outside your apartment. 
Please take your sweet words 
and throw them outside my mind. 
It is too hard to forget you 
when you stay in silence. 
Because the last words you said 
were too loud to forget. 

петък, 5 септември 2014 г.

Third dimension

Not really a matter of time,
nor a feeling of duty,
but a strange connection
- a dark spark of beauty.
Not looking for eternity,
it’s my very own perception
of what some may call a need
and I call simply a desire.
When two lost souls find each other
not to create – but to admire,
they do not take one from another
the loneliness, but somehow
what one is, seems to inspire.