понеделник, 15 септември 2014 г.

Постоянството на наркомана

Застоят е като дълга сутрешна дрямка,
самотата е прозрачна тъма.
В мига, в който светлина ти докосне очите,
се хващаш за нея - като удавник за сламка,
тичаш като дете през забранена врата,
копнееш за нежност и ласки,
стопляш се от пламък на свещ.
После пламъка става все по-горещ,
разпалва се в теб, огрява те цял
и цял те изгаря
преди дори да си успял
времето за миг да уловиш.
Вратата, 
през която избяга от самотата 
изведнъж се затваря
и няма как да се върнеш пак там.
Няма как да не страдаш,
няма как да си сам.

Дори когато пламъците стихнат
и болката бавно угасне
знаеш, че нечии други красиви устни
скоро ще ти се усмихнат
и друго пламъче в пожар ще пресасне 
и ще гориш от удоволствие,
а после от болка.
И като наркоман ще се връщаш
за следваща доза с нов наркотик
със същото действие,
ще целуваш, прегръщаш
със скромна гримаса на тъжен комик.

Плътта не е жива, ако не гори,
ако не я запалиш,
да страда безумно, да я боли,
да помни, че може да усеща,
щом дойдат отново самотните дни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар