неделя, 30 ноември 2014 г.

крила

красива птица 
почива в умопомрачение
свободна
но винаги полетът й има цел
посока
как 
да е свободна истински
ако я тегли следващата спирка
и следващата
и следващата

...

дали крилата са 
ключът към свободата
ако не те оставят просто
да поседнеш
и да бъдеш?

да търсиш и да се озърташ вечен
за спокойствието под нозете ти,
но да нямаш право 
истински да го докоснеш 

понеделник, 24 ноември 2014 г.

спри

искам да съм романтична
вечно ефирна
и често съм
но понякога съм ядосана
развълнувана
по грозен начин
и грозните думи
не са романтични
няма нежност
в отвращението
има ярост
и злоба
злоба за промяна
нужда от промяна
чести съмнения
и изведнъж
се пука сапунения мехур
от сапунени заблуждения
че всичко е наред
никога нищо не е наред
очите просто свикват
и забравят
и искаш да си романтичен
а земята под тебе гори

спри!


оранжево

портокалови кори
на печката
така правеше
поставяше ги да погорят
и умирайки да разнесат
аромат на оранжев уют
парфюм на надежда

небето навън
е чисто и две облачета се боричкат
смеят се
и слънцето лъчите си свежда
и някои от хората също
но вкъщи
мирише на надежда

топло е
и сигурно и щастливо
само тук може да се разгърне
като пашкул от чувства
напоена гъба с разни мечти
която току що са отпуснали от свивка в юмрук
и тя приема естествената си форма
и се отцежда от страха
и лошите погледи
и там
точно там
е себе си.
най-портокаловото себе си

нощни лампи и будни съзнания

държа
красиво изписани страници
като красиви улици
достатъчно красиви
за да подгонят душата
вината
че не откриваме красотата
достатъчно често
в песните
на птиците и хората
в павираните булеварди
и може би някъде
покрай нощните лампи
където надничат с интерес
разни желания
прокрадват се смели мечти
и унесът на мелодично затихване
поклон пред звездите навън
и 
затварямочипостепенно
умирам в нощта
раждам се
утре

събота, 22 ноември 2014 г.

Преоткриване на София

Какво стана с нас?
Мисля, че не я обичам вече. Или може би тя не ме обича? Колко тъжно...
Само преди няколко години настръхвах от щастие, докато обхождах дългите булеварди и малките уютни улички. Къде е любовта ми сега? Възможно ли е да я разлюбиш, родната София? Сякаш се е променила...
Улиците са ми сиви, сградите са ми твърде познати, жълтите павета ми бледнеят, трамвайните релси са някак ръждясали и безчувствени... Студени, като идващата зима. Въобще София не ми говори (както преди) топли и уютни думи, а просто ме оставя на вятъра, да слушам измръзнали приказки и да чета сиромашки погледи и да ми носи миризмата на улична храна, вместо на надежда.
Така се чувствам. За това ще я опозная наново. И двете сме се променили по малко, пораснали сме, отчуждили сме се. Ще обиколя артериите на сърцето й и ще се надявам да се влюбим една в друга отново. И така, тръгвам по Патриарха.
Малката църква, от където започвам обиколката си, е определено същата. През деня има деца, кучета със стопани и баби. Вечерно време - млади момчета и момичета с бира и цигара. На групички. А също и бездомните кучета, те излизат вечерно време в градинката - тогава никой загрижен гражданин не ги тормози със съчувствието си.
Асфалтът си е същият. Улиците - не. Сядам в едно малко дървено кафене на малка централна пряка. Преди обожавах това. Само че преди носех винаги със себе си книга, която четях, докато пия кафе. Сега също имам книга, но първо вадя телефона си, за да се свържа към интернета, да проверя пощата си, да видя дали някой не ме търси из социалните мрежи, да го включа да се зарежда, защото какво бих правила без телефон (нали уж целият ми живот е там... Ха! Странно, а може би е точно тук, през витрината на кафенето, на един поглед разстояние...). После вадя книгата си и зачитам. Мдаа, въпреки опитите, никоя модерна технология няма да успее да ме отдели от книгата. Рано или късно ще я отворя.
По някое време затварям книгата и просто гледам през стъклото пред мен хората. Забавно е, когато осъзнаеш, че винаги можеш да различиш три групи минувачи. Тези, които отиват някъде - те ходят бързо, целенасочено, устремени са напред и напред. Имат крайна точка и тя е място, на което ще се случи нещо. Ще се срещнат с бизнес партньор, ще посетят любимия, ще купят домати и лук. Имат си нещо наум и то ги води. Другите са тези, които се връщат от някъде. Те също знаят следващата си дестинация, вероятно вкъщи или някъде другаде - но те вече са били на онова важно място и са спокойни, нямат задължения и ако решат, могат ей сега да сменят следващата спирка, да! Могат първо да минат през съседа и след това да се приберат или да минат през парка и да се разхождат два часа там. Важната работа е вече свършена и те са господари на посоката на пътя си. А последните са онези хора, които нямат посока. Нямат цел на разходката си - тя е просто разходка. Влюбените. Те са излезли, за да са заедно, без значение къде. Ходят бавно, крачка след крачка, наслаждават се един на друг и може би дори не забелязват накъде отиват - те просто вървят. Или бабите и дядовците. Те са излезли, за да разтъпчат старческите си кокали и да се порадват на слънчевите лъчи, на отвореното пространство. Или децата. Те дори не знаят, че всички останали хора имат посока - за тях посоката е нещо непонятно. Туристите и просяците... Те просто си вървят.
Кои ли са най-щастливи?
После вървя по Графа. Старите железни релси. Като маркировка към някое далечно място, но не прекалено далечно. Хем надалече, хем всъщност наблизо. Суматохата е голяма. Тук винаги има много хора. Това преди ми харесваше, но сега ме изнервя. Пространството е прекалено малко за да има толкова много хора. Иначе си е красива улица.
Завивам.
Пълно е. Буквално е пълно със всичко. И хора, и магазини, и пици, и ресторанти, и светофари, и книжарнички... О да, малките книжарнички и големите книжарници. На това най-много се наслаждавах в София. Те са дома на най-съкровеното за мен. Там, вътре, книгите са подредени като царе и царици, в различни секции, в красиви и чисти библиотеки, на подравнени рафтове. Продавачите се грижат за тях и те са смисълът на почти целия им ден. Познават ги - заглавията, жанровете, авторите, издателствата. Интересуват се от тях и ги изучават, също така изучават и всеки, който влезе в книжарницата, за да го запознаят с тази книга, с която ще си паснат най-добре. Какво магическо място! Замък на царе и царици, които седят тихо и величествено в дървените си тронове и те наблюдават, докато ти си мислиш, че наблюдаваш тях.
Нямам много време, а искам да вляза поне в три от любимите ми книжарници. Припкам през пътеките, застлани с лъскав паркет и тук-таме килим, а хората спокойно стоят пред рафтовете и разглеждат заглавия, или пък седят на столове и четат. Отивам при най-примамливото място - секцията с класическа и съвременна литература, която е точно до тези с табелки "Философия" и "Психология". Жадно попивам заглавия и резюмета, клякам, ставам, изваждам, поставям обратно, записвам си заглавия и автори - и аз не знам какво търся (защото не търся нищо конкретно, само тръпката от досега с книгите), но треперя, като същински наркоман в лаборатория за наркотици, където има толкова варианта да се извиси чрез зависимостта си, че буквално се побърква пред избора. По едно време чувам два мъжки гласа да си говорят, седнали на два стола встрани от секцията. Поглеждам - млади, хубаво облечени, с красиви пуловери. Красиви младежи с красиви зимни пуловери, любопитни и същевременно спокойни погледи и с книги в ръцете - очите ми се напълниха с любов! Любов към това общество, което създава такива млади мъже. И любов към групата на всички млади мъже, които обличат хубави пуловери и четат книги с интерес.
- Ха-ха, слушай, моля те: "Той се чудеше какъв беше този шум. Тя не усети разсейването му и прокара дългата си ръка по гърдите му, пениса му, бедрото му. Погледна го жарко, а той я попита, но по-скоро сякаш попита себе си - Чу ли този шум? Какъв е този шум?"
- Моля те, стига си чел на глас това. - засмя се леко смутен от едната вулгарна дума в откъса вторият младеж.
- Не, сериозно, това е най-глупаво написаната проза. Някакъв си сърбин. Хич не го бива... - той продължи да говори, но думите му вече изгубиха интереса ми. Интересен ми беше гласът му. Тонът му беше равен и сигурен, същевременно имаше нещо специфично в него. Като на някой уверен млад телевизионен говорител. Да, телевизионен говорител в литературно предаване (има ли изобщо такива?), който оценява според личното си мнение сръбския автор, който говори за пениси и женски ръце върху тях, и въобще не се сеща да спомене например нежността на ръцете или топлината в дъха на жената и се опитва да постави съблазънта в една такава пошла и физическа категория. Какъв плосък писател!
Какви красиви мъже.
Усмихвам се.
Оставям "Теории за личността" с прилежно и рязко движение и се запътвам към изхода, защото имам няколко часа да опозная града си, а милиони места, на които искам да отида. Хвъркам по пътечката, като заета пчеличка, и се отвращавам от себе си в този момент. Винаги съм гледала на хората, които бързат, когато са в книжарница, особено тези, които бързат към изхода, като на някакъв вид престъпници. Толкова е грешно да си в този рай на вселенски знания, уют и любов и да бързаш да си отидеш. Ужасно и неуважително към гостоприемните книги е. Все едно да отидеш при любовника си за няколко минути страстни целувки и после да го напуснеш. Да гребнеш с лъжица малко от любовта, която ти дава и да го оставиш сам, тичайки към вратата.
А книгите са определено мои любовници. Също както широките улици, хубавата музика, ароматното кафе и меките възглавници. Мда, когато си омъжена за идеята да се реализираш в най-успешното си и добро "аз", имаш нужда да избягваш от време на време от дълга си да работиш и да се стараеш, като отидеш при любовника си - истинската ти страст.
И така, обикалям почти целия център. Минавам през Коня, Университета (вече е тъмно и той е осветен по онзи най-красив начин), през скейтърите на паметника, Попа, отново тръгвам по Графа, пресичам Раковска, Славейков, където продавачите на  книги вече прибират сергиите си. Отбивам се през Народния театър. Любимата ми сграда. Сигурно виенските архитекти не са предполагали, че красивите колони и съчетанието между сила и нежност ще накарат толкова софиянци да се влюбят в тази сграда. А може би точно това са целели.
Обратно по Солунска, Витошка, Патриарха. НДК. И по булеварда към нас, стигам до същата градинка, от която тръгнах - на църквичката. Лампите са пуснати и осветяват тревата и детската площадка. Също пейките и земята. Земята вече не е сива, жълта е.
Сега тук има хора, но след час-два, след полунощ, ще е празно. Обичам да идвам тук, когато е празно. По булеварда минават коли, таксита. Тук времето все едно е спряло. И листата на дърветата едва-едва се движат. Чисто е. И няма никой. Само аз - на една пейка зад сградата на църквата, зад която свети мътно жълт лъч от прожектора. И не мисля, само наблюдавам. Наблюдавам тишината и също себе си. Наблюдавам и мислите си, не ги улавям и не им давам възможност да ме уловят.
Определено обичам това място. Градът ли се беше променил или аз? Дали бях загубила връзка с града или със себе си... Защото това е всеки един любим град, всяко едно любимо място. Отражение на човека, който живее в него и го съзерцава. Мрази в него това, което мрази в себе си - алчността, простотата, бедността, желанието за надпревара, пустотата, еднаквостта, липсата на цел или перспектива, шанса за развитие, мръсотията. Или пък обича това, което обича в себе си - уюта, красивите места, зеленината на дърветата, дългите алеи, по които може да ходи и топлите кафенета, малките храстчета и музиката, която дочува.
Светът се оказва отражение на нас. И ако се изгубим в себе си, губим се и в него.

петък, 21 ноември 2014 г.

птичи поглед

изследвам стъпвайки
пътечки по тревата
сам затихвам
викове
и бури
в главата
а устните не знаят
думи да процеждат
полет като на птица
но човешки
- без посока
очите парещи оглеждат
прашинките във вятъра
и билото на планината
- от там започна всичко
а върхът още е далече
за човека птицата е малка
но от птичи поглед
той е само мъничко човече

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Поетите убийци

"Стига сте говорили за нея!" 
"The Muse" Gabriel de Cool.1895

- викат изморени хората.
Събрала се е тук агитка
на отчаяни читатели,
бунтуват се срещу умората
от писанията на писатели
- най-вече на поети,
които любовта убиха,
докато именно за нея писаха,
писаха, писаха, писаха...

Объркаха я със илюзии,
сложиха я на пиедестал,
възпяха мелодично душевните контузии
и ето днес, кръгът на обикновените човеци
тъкмо тук се е събрал,
да ги нарочи за убийци,
погубили единствената вяра,
докато именно за нея
в стихове говореха,
говореха, говореха, говореха...

"Стига сте говорили за нея!"
- така скандираха
и бяха прави.
Че защо пък любовта 
да е интересна на човека,
ако не му се дава шанс
поне за час да я забрави?

суха порнография

дресирани движения
събличат
допират
но аз нищо не усещам

тъмно жълти ръце
и крака
и гърди
и подредени коси
препускат
не знаят как да танцуват 
заедно
и аз нищо не усещам

почти противно е
всяко потрепване
противна порнография
картина без звук
фалшиви тела
немирна душа
скрита дълбоко
дълбоко в плътта
и вика
и пищи,
че е в затвор
на пошлостта
а аз нищо не усещам

безсмислено родео
защото
освен погнуса 
без никаква интимност
аз нищо не усещам

понеделник, 17 ноември 2014 г.

хоризонти и отражения

изпълнена с горещо отчаяние
и няколко словесни битки
в ръка
вървя по площада
отричам чуждото признание
и готова да споря
с първия
който ми се изперчи
и ми навре лицемерното си
безверие

поставям ръка на езика си
и го прехапвам
- не мога да искам от чужди очи
да видят моя хоризонт

а ми е толкова нужно
да знам
че не съм единствена луда
и има още поне един луд
обсебен, ненормален,
болен и маниакален,
потънал в гледане
на хоризонти
и отражения

сряда, 12 ноември 2014 г.

все едно незабележимо

побъркан и осуетен
начин за спасение
път към теб
но по-скоро към себе си
изпушвам като котел под налягане
забравен
оставен
години
с вряща кръв под капака
усещам се жива
когато умирам нощем
и виждам очите ти
щом затворя моите

не знам дали е неземно
или пък точно това е човешко
и реално
а всичко друго
е измама
която снобите
и обезсърчените студени души
ни натякват
за да се чувстват по-малко унизени
от отричането си от себе си
и от чувствата

знам само че
веднъж на хиляди години
е достатъчен
да те видя
прегърна
докосна реален
за да те имам нереален
сън
и знам също
че ти имаш мен
но в друго измерение
не това
в което сме тяло до тяло
а просто един до друг
и го знаем
без да си го казваме

вторник, 11 ноември 2014 г.

Обещание

Обещах 
Blind Man’s Bluff, Francisco Goya, 1789
да бъда там, да съм такъв,
да говоря все премерено
и да изслушвам,
обещах
да гледам във очите
и да не прекъсвам,
докато говорят,
да съм просто зрител,
някакъв си наблюдател,
да живея в релсите на чужди влакове,
обещах да съм такъв.

Някога и моето незряло и наивно его
упорито се опитваше
да ме завлече във тоя заговор безумен,
заговор с неписани, но идиотски правила,
да искаш да обичаш само,
ако си обичан,
да даваш доброта когато
и на теб ти дават.
И да възприемаш като самота
времето, когато си със себе си,
и да очакваш
еди-кой-си да те спаси
от тая  нечовешка самота
и ей така да действаш
с цел една,
все така безумна
- изисквайки от някого 
да те направи Някой.

А после мина време,
осъзнах,
че най-човешко е да даваш,
без след това да се нуждаеш 
да завъртиш назад глава
и да зяпнеш срещу този клетия човечец,
със зинала уста
да изплезиш жадно мокрия език
и да го подканиш
да ти подаде във отговор
залък със размерите поне
на твойта доброта.

Обещах, обещах...
Ще ме прощаваш, ти,
този аз, с егото на млад разбойник,
ти, от миналото, дето в къщата ми
дни и вечери живя,
и в тялото ми,
че и в ума ми.
И съмнения подбуди,
и каза грозни думи,
и поиска да изпиташ
дяволски възбуди,
ти, сега си тръгваш.

Обещавам само
да съм верен на човека в мене,
който иска просто да обича,
просто да дарява
и да бъде прост, не сложен,
да не определя състоянието си от това,
какво от някоя и някой получава.



петък, 7 ноември 2014 г.

Една

Тя е красива,
Simonetta Vespucci als Cleopatra / Piero di Cosimo (1462-1522)
ядлива,
и също бодлива.
Прелива
от арогантност,
за да прикрие,
че няма нищо арогантно
в нея,
по-скоро се страхува
някой да не я надуши
каква е всъщност.
Сладка е, сладко парлива.
Отвътре е коприна,
отвън - коприва.

неделя, 2 ноември 2014 г.

Истинско

Красиво е когато
René François Xavier Prinet - Sonata Kreutzer (1901)

подаряваме червени рози
и целуваме с червени устни
и когато палим
ароматни свещи
и обличаме нежни нощници
и стъпваме леко
и галим нежно,
когато се преструваме 
на красавици и зверове,
когато къдрим косите си
и развързваме вратовръзките си,
които прилежно сме вързали.

Но още по-красиво е,
когато забележим увехналите крайчета
на листата на розите
на следващия ден,
когато размажем червилото,
красиви са свещниците
с изстинал безформен восък в тях,
захвърлените дрехи,
миризмата на тела,
потта по прозорците,
а отвън е студено.
Красиви са зверски разрошените красавици,
и красиво заспалите зверове.
Защото са истински
и толкова натурални,
че миришат на жив организъм,
който е нечист, 
но така сърдечен и реален.