събота, 28 февруари 2015 г.

мастилото се самоубива

мастилото се е размазало 
по тялото ми по лицето ми
мастилото е тъжно и думите потъват във река
тръгват нанякъде тръгват си сами
изоставят ме тук и отвътре всичко мълчи
не ме оставяйте говорете
изплъзват се там надалече
виждам ли ги не ги виждам
чувам ли ги само ехо

ето

спирка отново слизам
повтарям движения крачка две три
прекъсвам 
отвътре всичко мълчи
изчувствах се нищо не остана
затворих се в голяма яма
заклещих се във тяло 
хоризонтите ги няма

пак

ровя в стари рани
трябва да е вътре някъде ще я намеря
не млъквайте сега говорете трябвате ми
думите заспаха някъде

и аз заспивам
свивам се
невидима човешка твар
мастилото не плаче и това е краят

мастилото кръвта замества
сега преждевременно старея
заспало е ненужно
спряло ли е значи спирам да живея

душананово

пожълтели са крилата ми
износвам се
продавам парчета от душата си
"душанастаро" - табела пред вратата ми
сърдечни конвулсии
свивам се в минимално пространство
сега не съм аз сега искам да изчезна
сега съм едноклетъчен ембрион на болката
който ще се роди в метаморфозата

какво става с пеперудата когато дъждът я променя
убива я
искам да съм малка ларва
незначителен организъм
невидим
да се промъквам между стрелите на огорчението
а то е най-страшно
то е грозно разочарование
болезнена пиявица в гърлото ми
и ме дави дави ме
кашлям но не ме убива

трепери отново погребана жива
незначителен детайл от живота
мимолетна спирка на пешеходеца
пеперудата ме мрази и ранена отлита
напуска ме сама си отива
"защо пак ме погуби подари ме отново"
подарих я отново на вятъра
от мен се роди и от мен се откъсва
не ме понася

не се понасям

остава табелата
и вътре е празно
следва изменение
и ново начало
"душананово"

неделя, 22 февруари 2015 г.

голотата

защо не забраните голотата
някой със власт
веднага да я забрани!

не знаех какво е не знаех
кога се случва
не знаех
разказваха ми за Ева
за греха и за съзнатия срам
научиха ме на пошлост
научиха ме
че голотата е тяло на показ

някой да обясни голотата
преди и друг да се е разголил
когато не трябва и после да съжали
спрете да учите хората на тяло
научете ги на душа
отци и учители
писатели и родители
покажете какво е да си истински гол
в море от преструвки

и тогава всеки да знае
и сам да реши
кога да е гол
и кога да се крие от чужди очи

страхлива пеперуда

крачетата на тревожна пеперуда  
треперят с въздуха
неусетно се свива
в пърхащ лист
тя е в гърдите ми
а пулсът заспива
тревожа се какво би станало
ако спре да потрепва
и не разпери крилата си
никога вече

аз вече съм странник
за полетите ѝ дълги
познавам само трепета
на леки крила
точно в началото преди полет
и после затихва
сякаш излита
но се отказва в последната секунда

сякаш излитам
но се отказвам в последната секунда

от какво я е страх
от какво ме е страх
нали е уж лека
но аз ѝ тежа
с разум и его и честта на човека
и с устрем към широко небе
а небето никога не е безоблачно
представи си ако изведнъж завали
крехките ѝ крилца ще се размажат
на някое студено стъкло

крехките ми крилца

треперим двете с въздуха
така женствен синхрон
"пази нежността си, крий я" - шепнем си
пазя я крия я
надушат ли я
с нас е свършено

вторник, 17 февруари 2015 г.

За любимите писатели

Преди две седмици, докато седях на една от кръглите пейки на Славейков, покрай мене мина
Калин Терзийски. Толкова бързо, колкото да напиша това изречение. Една, две секунди, три - край. Три секунди, през които видях едно кръгло мъжко лице, покрито с брада, жълтеникави ленънки на очите, рошава бохемска прическа. Разпознах лицето, загледах се в походката - уверена, забързана, на неравномерни тактове. Ей така, безцеремонно, внушителният и не особено висок писател се появи и същевременно се изпари пред очите ми с левски крачки, все едно е само някой си човек от стотиците на площада.
На кое по-подходящо за егото ми на млад писател място да го видя? Разбира се, софийското сборище на истинска литература, онази, която можеш да пипнеш, да разгледаш, да си купиш за десет лева, стара и нова, но най-вече стара, да си я купиш от чичото с окъсан шал и кафе в ръката, който е усмихнат, защото ти продава книга, а той знае колко по-скъпа е тази книга от десет лева, и знае, че ти е продал щастие на смешна цена и се радва, че продава щастие на хората, които знаят къде да го търсят. Книжарниците са много важни, учтиви и спокойни места да вземеш една стихосбирка, да седнеш на диванчето и да почетеш, но на Славейков... Там има живот в книгите и те са онези привидно прашасали трофеи, които са високо ценени като кралската корона.
От тогава мисля за него. Повече от обикновено. Вечер проследявам с поглед на рафта с книги неговите четири, които имам, избирам една, започвам да я прелиствам, спирам на някоя страница и се зачитам. Не определена, просто някоя. Всяко изречение от тия книги има какво да ми каже отново и отново. Всяка от историите, съчинени или преживяни, притежава правилната текстура за моето съзнание. Лесно ги попивам и някак си те стават част от мен. Някое парче от счупеното време или пък някоя от войнишките истории, първата нощ на мъжки грях, последния ден в клиниката, или някой от уж обикновените дни в клиниката. Някой разговор или някое разочарование. Просто някоя мисъл или просто историята на една бутилка водка, която изчезва безследно в болната душа.
Хубаво е, казвам си, че има един такъв мистериозен човек, на когото искрено се възхищавам и уважавам, за когото мисля често и чиито книги ме карат да опознавам, да искам да пиша, да желая силно да пиша. Нещо като бащинска фигура с доза художествена измислица. Уважавам го и му се възхищавам, но той не се интересува от мен. Дава ми с всичко, което публикува, напътствия, съвети, смъмря ме за глупавите ми мисли, разказва ми за живота си, разказва ми приказки, но не ме познава.
Една вечер си отварям "лудия роман" и чета нещо за вината. Опитвам се да се поставя на мястото на мъж, който е виновен. И се чудя дали е същото като да си виновна жена? Сигурно не е много по-различно, щом като лекът и за двамата виновника е един. И въобще лекът за всички кривотии на душата е един.
Наскоро гледах интервю в интернет за една от книгите му. Беше импровизиран разговор с лошо качество на запис, в кафене в мола или нещо такова. Жената, която задаваше въпросите и държеше камерата, се опитваше да разнищи чувствата зад думите му. Бях разочарована от нея. Вместо да се поинтересува от посланието на книгата, тя го питаше за нещо, което е толкова възможно да се каже за няколко минути, колкото и да прочетеш цялата книга за същото време. И най-неприятно се почувствах, когато спря да му задава въпроси и каза нещо подобно на "Романът е написан в един много мрачен мизантропски стил..." Спрях видеото, защото ми стана някак неудобно да слушам недообмислените изводи на една жена, която говори за книга, която не разбира. Ядосах се. Ама, моля ти се! Какви са тези глупави изводи! Ти, която и да си, не знаеш ли, че един писател е наблюдател? Наблюдава света около него и себе си в света, наблюдава живота си и пише за това, което наблюдава. Какъв мрачен стил? Че той живота може да е мрачен за хората, които умеят да го гледат с мрачни очи. А писателят вижда нещо истинско и в най-грозната и миризлива дупка и пише за него. Това не е нито мрачно, нито мизантропско, нито тъжно - то просто е! Какви са тия разсъждения... Бях почти готова да скоча от стола и да ѝ се скарам на глас за невежеството ѝ. После се замислих, че жената не е писател, може и да не е най-големия читател и въобще да не ѝ е в компетенцията да разбира тези неща. Тя просто си задаваше въпросите, които един човек би задал.
И си припомних, че никой не е длъжен да ме разбира.
"Върхът замълча, защото усети, че е говорил твърде много, че е нарушил мрачното си достолепие, а това не е хубаво; никой не обича да слуша съкровени неща, излизащи от тъмните ъгли на душата, дори от душата на някой връх." - "Върхът и камъчето" , 13 парчета от счупеното време, Калин Терзийски

 Днес пътувах в трамвая на връщане от работа (не обичам този социално допустим термин за времето, в което изкарваш пари, защото за мен то е повече време, в което слушам неопетнените още от чуждо влияние малки мозъчета да разсъждават и ги уча на някоя и друга дума и преди да си тръгна, гордо усмихнатите им майки ми дават пари). Чувствах се свободна и чиста. Обичам да се чувствам така, това е сигурно най-истинското и романтично чувство. Без значение къде си, колко е тихо около тебе, кой говори и кой мълчи - ти си потънал в настоящия момент и очите ти виждат кристално ясно всички цветове. И си свободен от притеснения, очаквания, вина, размисли и надежди. Просто си се возя в трамвая и съм. Слязох на Славейков, където не бях стъпвала от две седмици. Припомних си три секундната случка, инстинктивно се огледах, засмях се на себе си и на детинската си реакция и продължих да крача по Солунска. Завих по Витошка и видях от далече табелата на моята любима Книжарница и опиянена от доброто състояние на духа, не се сдържах реших да вляза. Точно пред входа, когато вече бях достатъчно развълнувана и щастлива, видях господин Терзийски забързано да излиза отвътре, с начумерена и замислена писателска физиономия. Едно, две, три. Която и да е холивудска филмова звезда да беше излязла от книжарницата, нямаше да изпитам същото неудобство, прилив на енергия, ентусиазъм и обърканост едновременно. Едно. За момент ми се стори, че забеляза втренчения ми поглед в него и той втренчи неговия в мене. Българските писатели правят ли това? Свикнали ли са да ги разпознават хората и да се вълнуват, като ги видят? Въобще аз ли съм единствената ненормална, която се вълнува толкова много от литература и среща с любимия си писател? Две. Изглежда притеснен, може би ядосан, вглъбен в нещо много сериозно. Три. Подминаваме се, аз се обръщам, той си е същият и в гръб - обикновен човек, който ходи по Витошка, има своите си проблеми и размисли и въобще не подозира, че току що се е разминал с малкото двадесет годишно момиче, на което е дал най-ценното нещо без да иска - вдъхновението.
Вечерта оглеждам рафта с книгите. Прочитам някой разказ или глава, или дори половин глава и съм спокойна. Спокойна съм, че не съм единствен войник и упование за обезсърчените наистина има. Дали в неговите думи, дали в моите...

петък, 13 февруари 2015 г.

слънчоглед

ако има друго цвете
роза или далия
ефирна нежна красота
самотен залез над градина
да посреща утихнало нощта

ако има друго цвете
карамфил или лале
с плътен лист 
да ухае в трепет
от него цялото поле
да разцъфва първо и
да гледа мистериозно

ако има друго цвете
ирис или орхидея
малък карнавал на цветове
бледо синьо и омайно розово
далечен спомен за ефирна самота

ако има друго цвете
крий го и го пази
дай му всичко и го прегърни
и ако има друго цвете
тръгвай да го обичаш и помни
- цветята са красиви и различни
а аз съм цвете за което
в цветната градина малка няма ред
вечер свеждам си главата сутрин се усмихвам
че съм едър и особен слънчоглед

сряда, 11 февруари 2015 г.

не гасне

онази червенина не гасне
онази по устните и по сърцата
понякога се спъваш в оня
който спъва хода на всичко
изстисква те цял и оставя те сух
празен
да лежиш в нищото
и после всичко е еднакво
и всяко следващо докосване е само трепет
красив но лек
и страдат ония които първо 
са ги разтърсили цели
и са ги оставили да горят бавно червени
да догарят до живот
и бавно да пожълтяват
или са може би те най-щастливи

понякога
още знаеш че беше не сън
а гореща реалност
седиш и пиеш си чая и държиш ръката
която те пази и е така удобна
глътка въздух и може би обещание
бъдеще и настояще
и така е добре така е спокойно
и чисто и ясно и някак те хваща
както трябва да хваща ръката
а когато запалиш неволно 
гласа на червения залез
на мекия лъч светлина над море
сядаш сам и записваш
имах това и остана ми спомен поне

неделя, 8 февруари 2015 г.

По пътя към Рая

Прекосявам суха тръстика
и слизам в реката на Ада.
На нечия порта почуквам
- чужд е града, залеза пада,
пресичам тъгата и сядам на прага,
звъня на надеждата,
тя пак ми затваря, отново отлага.

Явно съм твърде натрапчива.
Казват често помага смирение,
а мен ме е страх.
Свивам се в топка обезсърчение,
кръвта е затихнала, вярата - прах.

Прашинка в окото случайно попада.
Мигам, сълзя и мръщя лице,
какво пък иска от мене сега?
Обхващам се безсилна цяла в ръце,
в окото заседна ми вяра една.