вторник, 17 февруари 2015 г.

За любимите писатели

Преди две седмици, докато седях на една от кръглите пейки на Славейков, покрай мене мина
Калин Терзийски. Толкова бързо, колкото да напиша това изречение. Една, две секунди, три - край. Три секунди, през които видях едно кръгло мъжко лице, покрито с брада, жълтеникави ленънки на очите, рошава бохемска прическа. Разпознах лицето, загледах се в походката - уверена, забързана, на неравномерни тактове. Ей така, безцеремонно, внушителният и не особено висок писател се появи и същевременно се изпари пред очите ми с левски крачки, все едно е само някой си човек от стотиците на площада.
На кое по-подходящо за егото ми на млад писател място да го видя? Разбира се, софийското сборище на истинска литература, онази, която можеш да пипнеш, да разгледаш, да си купиш за десет лева, стара и нова, но най-вече стара, да си я купиш от чичото с окъсан шал и кафе в ръката, който е усмихнат, защото ти продава книга, а той знае колко по-скъпа е тази книга от десет лева, и знае, че ти е продал щастие на смешна цена и се радва, че продава щастие на хората, които знаят къде да го търсят. Книжарниците са много важни, учтиви и спокойни места да вземеш една стихосбирка, да седнеш на диванчето и да почетеш, но на Славейков... Там има живот в книгите и те са онези привидно прашасали трофеи, които са високо ценени като кралската корона.
От тогава мисля за него. Повече от обикновено. Вечер проследявам с поглед на рафта с книги неговите четири, които имам, избирам една, започвам да я прелиствам, спирам на някоя страница и се зачитам. Не определена, просто някоя. Всяко изречение от тия книги има какво да ми каже отново и отново. Всяка от историите, съчинени или преживяни, притежава правилната текстура за моето съзнание. Лесно ги попивам и някак си те стават част от мен. Някое парче от счупеното време или пък някоя от войнишките истории, първата нощ на мъжки грях, последния ден в клиниката, или някой от уж обикновените дни в клиниката. Някой разговор или някое разочарование. Просто някоя мисъл или просто историята на една бутилка водка, която изчезва безследно в болната душа.
Хубаво е, казвам си, че има един такъв мистериозен човек, на когото искрено се възхищавам и уважавам, за когото мисля често и чиито книги ме карат да опознавам, да искам да пиша, да желая силно да пиша. Нещо като бащинска фигура с доза художествена измислица. Уважавам го и му се възхищавам, но той не се интересува от мен. Дава ми с всичко, което публикува, напътствия, съвети, смъмря ме за глупавите ми мисли, разказва ми за живота си, разказва ми приказки, но не ме познава.
Една вечер си отварям "лудия роман" и чета нещо за вината. Опитвам се да се поставя на мястото на мъж, който е виновен. И се чудя дали е същото като да си виновна жена? Сигурно не е много по-различно, щом като лекът и за двамата виновника е един. И въобще лекът за всички кривотии на душата е един.
Наскоро гледах интервю в интернет за една от книгите му. Беше импровизиран разговор с лошо качество на запис, в кафене в мола или нещо такова. Жената, която задаваше въпросите и държеше камерата, се опитваше да разнищи чувствата зад думите му. Бях разочарована от нея. Вместо да се поинтересува от посланието на книгата, тя го питаше за нещо, което е толкова възможно да се каже за няколко минути, колкото и да прочетеш цялата книга за същото време. И най-неприятно се почувствах, когато спря да му задава въпроси и каза нещо подобно на "Романът е написан в един много мрачен мизантропски стил..." Спрях видеото, защото ми стана някак неудобно да слушам недообмислените изводи на една жена, която говори за книга, която не разбира. Ядосах се. Ама, моля ти се! Какви са тези глупави изводи! Ти, която и да си, не знаеш ли, че един писател е наблюдател? Наблюдава света около него и себе си в света, наблюдава живота си и пише за това, което наблюдава. Какъв мрачен стил? Че той живота може да е мрачен за хората, които умеят да го гледат с мрачни очи. А писателят вижда нещо истинско и в най-грозната и миризлива дупка и пише за него. Това не е нито мрачно, нито мизантропско, нито тъжно - то просто е! Какви са тия разсъждения... Бях почти готова да скоча от стола и да ѝ се скарам на глас за невежеството ѝ. После се замислих, че жената не е писател, може и да не е най-големия читател и въобще да не ѝ е в компетенцията да разбира тези неща. Тя просто си задаваше въпросите, които един човек би задал.
И си припомних, че никой не е длъжен да ме разбира.
"Върхът замълча, защото усети, че е говорил твърде много, че е нарушил мрачното си достолепие, а това не е хубаво; никой не обича да слуша съкровени неща, излизащи от тъмните ъгли на душата, дори от душата на някой връх." - "Върхът и камъчето" , 13 парчета от счупеното време, Калин Терзийски

 Днес пътувах в трамвая на връщане от работа (не обичам този социално допустим термин за времето, в което изкарваш пари, защото за мен то е повече време, в което слушам неопетнените още от чуждо влияние малки мозъчета да разсъждават и ги уча на някоя и друга дума и преди да си тръгна, гордо усмихнатите им майки ми дават пари). Чувствах се свободна и чиста. Обичам да се чувствам така, това е сигурно най-истинското и романтично чувство. Без значение къде си, колко е тихо около тебе, кой говори и кой мълчи - ти си потънал в настоящия момент и очите ти виждат кристално ясно всички цветове. И си свободен от притеснения, очаквания, вина, размисли и надежди. Просто си се возя в трамвая и съм. Слязох на Славейков, където не бях стъпвала от две седмици. Припомних си три секундната случка, инстинктивно се огледах, засмях се на себе си и на детинската си реакция и продължих да крача по Солунска. Завих по Витошка и видях от далече табелата на моята любима Книжарница и опиянена от доброто състояние на духа, не се сдържах реших да вляза. Точно пред входа, когато вече бях достатъчно развълнувана и щастлива, видях господин Терзийски забързано да излиза отвътре, с начумерена и замислена писателска физиономия. Едно, две, три. Която и да е холивудска филмова звезда да беше излязла от книжарницата, нямаше да изпитам същото неудобство, прилив на енергия, ентусиазъм и обърканост едновременно. Едно. За момент ми се стори, че забеляза втренчения ми поглед в него и той втренчи неговия в мене. Българските писатели правят ли това? Свикнали ли са да ги разпознават хората и да се вълнуват, като ги видят? Въобще аз ли съм единствената ненормална, която се вълнува толкова много от литература и среща с любимия си писател? Две. Изглежда притеснен, може би ядосан, вглъбен в нещо много сериозно. Три. Подминаваме се, аз се обръщам, той си е същият и в гръб - обикновен човек, който ходи по Витошка, има своите си проблеми и размисли и въобще не подозира, че току що се е разминал с малкото двадесет годишно момиче, на което е дал най-ценното нещо без да иска - вдъхновението.
Вечерта оглеждам рафта с книгите. Прочитам някой разказ или глава, или дори половин глава и съм спокойна. Спокойна съм, че не съм единствен войник и упование за обезсърчените наистина има. Дали в неговите думи, дали в моите...

2 коментара: