вторник, 31 март 2015 г.

Как да разрушиш скелет


Упорита, закостеняла, трагично безчувствена и изкуствена като безпощаден хилядолетен студен камък. Хладна длан и безжизнени крака - структура на човешко същество, изградена от човекоподобни разбирания, обезоръжава душата вътре в тялото. Структура по образ и подобие на човешките обяснения за правилност. Структурата скелет на човешкото същество - такава, която е здрава и стабилна, но постройката ѝ е погрешна. Неправилност, породена от корените и началото на скелета. Пръстът, който го е създал не е Велик и не е в никакъв случай творец. Не е всемогъщ и не е всезнаещ. Той е създаден от човека. Ръцете, създали скелета на човека - са човешки! Какъв ужас! Как да се отърве от това зло? Как да се отърве от собствения си скелет - онова, което го поддържа цял, жив. Това е безизходица. Същински панаир на ужаса вътре в него. 
Не се чувства добре, чувства липсата, потиснат от себе си. Нещо не е наред. Нещо вътре не си съответства със самия него.
Дяволите намират за много лесно проходимо тялото, чиято основа е фалшива - създадена от човека. Великите сили - само те попречват на дяволите. 
Предубеждения, които градят кост по кост, прешлен по прешлен - стабилния и така неудобен скелет на младия човек, новобранец в това да бъде човек. В това да бъде себе си. Разни отци, картини по стените на храмове, разни говорители, родители, държавници, хора с микрофони, с костюми, билбордове, образи от тук и там му диктуват, на човека, как се става човек. И вътре в него неизбежно (понеже няма защита) се изгражда скелет, който го прави и поддържа човек. Какъвто трябва да бъде. Морал и предразсъдъци, положени в основата на структурата му. Погрешна, защото нищо не би трябвало да се гради на основата на човешките разбирания, най-малкото личността. Инструментът мозък си създава удобни начини да възприема непознатото и да го слага в категории, така че да си внушава, че е познато. Ограничава го до една категория, слага му етикет правилно и грешно, грях и добродетел, трябва и не трябва и скелетът се закостенява в съществото на човека. А той не е творение на никакъв творец. Творение е на безпомощните опити за опростяване и уеднаквяване на нещата и хората. Опити за обяснение на всичко необяснимо. Кост по кост, прешлен по прешлен...
Как да се отърве от това зло? Дано да съумее да разпознае изкуствено възпроизведения скелет. Изкълчена и извратено пресъздадена представа за реалност.
Той започва все повече да се чувства неудобно в костната структура на онова, което са му казали, че е, но усеща, че не е. Какъв избор има, освен да го разруши? Да пречупи и премахне, да изкорени онова, на което се крепи, заедно с дяволите, които са се загнездили в и около него. Започва да се саморазрушава... Малко по малко. Кост по кост, прешлен по прешлен... Троши го първо без особена смелост, после изпитва удоволствие и гняв, неизмерима болка и освобождение, рони се сол от кости, отчекват се бели парчета погрешни идеали от структурата на съществото човек. 
И там някъде, към края на това мъчилище, свещена бездна, в която дяволите и демоните горят в собствената си кръв, а душата се показва все по-смело и се възвисява над тях, там някъде човекът познава истинското същество в себе си, открива го и започва да му позволява да се показва все по-често. Грозно е, рушенето на скелети е грозно, болезнено, мъчително, безпощаден ад. С последната строшена кост идва неясен прилив на спокойствие. Клетката от кости вътре в него вече я няма. Свободен е да бъде който иска и да гради структурата си, която да го поддържа, както той усети за добре. 
Като завърнал се почти убит войник, от най-страшната битка идващ, разкъсан, ранен, течащ, син и лилав, едва дишащ, стъпващ бавно и в полусъзнание - той вече е свободен.
Неизбежна част от осъзнаването. След нея започва наистина животът на човека. 

понеделник, 30 март 2015 г.

Клетки за души


Въздухът е особено тежък. Клаустрофобията се помещава в тесногръдието на бездействящия. С ловкост на думите се избягва мъчителната среща със съвестта. Думи изречени от и отправени към един човек. Човека. С главно Ч. И малко а. В началото всичко му е голямо – надеждите, очакванията, мотивацията, желанието, усърдността. Към края на нещата вече линията на старанието изтънява и подбудата затихва. човека. Така продължава тази история – водена от подбудата. Пътят не се движи, човекът се движи по него. Времето не тече, човекът тече през него. Тича през него. Като заек в галоп, странна симбиоза на страх и увереност, нелепа комбинация на животинско и разумно, дух и тяло, стремеж и слабост.  Слепени в едно неразделно цяло. Неразделно?
Реалността няма структура. Тя е разпадната, физически е непреодолимо нелогична и съвършено подредена в хаоса си. И нищо истинско не е разбираемо. Истината и истинските неща не се подчиняват на ограничените разбирания на човека за реалност и правилност. Възприятията му са крайно недостатъчни по чувствителност и брой, за да възприемат и пресъздадат в мисли реалното. И всеки си го вижда по различен начин. Но то е много повече. То е вселена, то е перфектен хаос. И човека е перфектен хаос. Който не се подчинява на одобрените със съгласието на мнозина указания за правилност. О, и горко им на ония човеци, които вместо да желаят да потънат в този перфектен хаос и да го опознаят възможно най-добре (да се опознаят възможно най-добре), решават да занимават великите си умове и да влагат енергията си в опити да си паснат с изкуствените нереални и „морални“ бариери. Клетки на духа, облицовани с гладки стени, за да са удобни отвътре и красиви отвън. Но тъмни. И потискащи. Подредени, разбираеми. Ха, разбираеми! Колко е смешно да вярваш в разбираемото. Да, смешно е. А колко пътища отваря знанието, че не знаеш нищо. Колкото повече знае, толкова повече не знае човека.
човека. Объркан от стремежите и непостоянността си. От заека и галопирящия кон в себе си. Искам да му кажа да застреля заека, да го изяде и да хване коня за опашката, да се покатери на него, да го яхне и да го язди, да язди, да язди... Вятъра да му шуми в ушите, клоните да го режат през лицето, да язди докато конят му не спре. А тогава вече... Не знам тогава кой къде отива – и коня, и човека, и заека, и аз...

Не стой, човеко, тук, не търси смисъл, мисъл, обяснение, отговор. Не бездействай. Истината е подвижна и идва с движението. Застоят е гробището на живота. И винаги е избор. Никога не е случайно или съдбовно. Винаги е избор. Подбудата не е юздата, която трябва да хванеш, човеко. Хвани разума за ушите. Хвани себе си за ушите и скачай на коня. Той те чака, да тръгнете към перфектния хаос. Да навлезете заедно в торнадото на безразборната истина. На реалната необятност и безкрайната необяснимост. А ако те е страх от тях, загубен си. Ако си позволиш да си достатъчно малък, тесногръд и лекомислен, че да се оставиш на смешните човешки капани на души, които се опитват да обяснят душата ти с няколко думи, няколко заключения, тогава си мъртъв. 

петък, 27 март 2015 г.

улици вечер


вечерни улици
сънливи
будни погледи
бодливи
плъзгат се по сградите
по паважа
по влажния асфалт
бележка до себе си
- забравих да кажа
кога ще съм днешен
сутринта ме зове
остават няколко часа
няма да спя сънят е заблуда
а така е красива и истинска нощта
и ми остана поне
улица нощем тих булевард
ще тръгна по него
(будните погледи тръгват по мен)
ще вървя, вървя, вървя...

стана рано вече е сутрин
аз още бродя чиста и лека
в глътка въздух съм
стъпвам полека
денят крие в себе си завист
очакване спомен тъга
аз крия в ръката си само въздишка една
оставям се тука на улицата
премръзнала е от щастие в мене нощта
денят е в часовниците
в професията
в кариерата
в отброяването на минутите до целта
аз се чувствам така добре
ходя през спрялото време
ходя по влажните улици
ходя в нощта

понеделник, 23 март 2015 г.

здравей отново, море


тънат в жълто мечтите
и образи бледи
на вишневи сенки
и аромат на остаряло лято
усмихва се славей когато
друга птица в далечината запее
мирише на спомен
от изгорялото лято предишно
познати паважи
хълмове
синьо небе
всичко светло
и ярко
далечната песен
- смях на дете
поръчах си пак
място красиво
и спокойна душа
щастие в чаша кафе
сутрин на терасата
- здравей отново, море. 

петък, 20 март 2015 г.

обичах

през понеделници и през пожари
(пожарът успя да ме опари)
през зими и пустини 
през нощи и следобеди
понякога с кафето на закуска
понякога с текила във ръка
в един апартамент във центъра
на спирката на попа
на седмото небе
на ръба на ада
в движение и във покой
на една автогара в морски град
в оня клуб (не помня много)
зад поредния завой
пред табелата "не пипай - опасно за живота"
на една ледена пързалка
на моста и пред паметника
последно - на една беседка тиха

сега - в поезията.

"And you can have what you want if you want it like you need to breathe."

неделя, 15 март 2015 г.

гарван и чучулига


гарванът седеше всеки ден
на оградата на стара къща опустяла
необезпокоен
затънал в мисли мрачни 
заобиколен от сенки 
дяволски прозрачни

стана пролет 
цъфнаха градините
гарванът седеше мирен в тъмнината си
както бе стоял докато минаваха годините
замириса на цветя и вятър лек
той не мърдаше крачета от оградата
не забелязваше ни птица, ни куче, ни човек.

Веднъж до него кацна чучулига. 
Бяла с жълтеникави крила и 
черна огърлица около врата.
Постояха двете птици
без да се поглеждат
тя запя
той не се помръдна но остана.
Така течеше пролетта
двамата приятели си правеха компания
тя му пееше, той поглъщаше невинността ѝ 
в черните си сенки
те се раздвижваха под него
и понякога почти невидимо танцуваха.

Мина време стана есен
чучулигата замлъкна
измори се да подканва с песен
приятелят си гарвана в красивия ѝ свят.
Обърна перушинестата си главичка за последно
и изчезна някъде на юг.

Сега понякога гарванът се сеща
за песента на чучулигата.
И тя, когато е самотна, гледа в тъмнината.
Тя го вижда в сенките на нощите дъждовни
той я вижда във зората. 




понеделник, 9 март 2015 г.

сестри

тиха е поезията
а шумна е душата
те нали са две сестри
едната вътре се спотайва
другата я вика все навън
а тя не иска и се инати
и предпазливо себе си оглежда
в заобикалящите я обекти
и понякога запява
смело или носталгично
като закъсняла жълта есен
и поезията я съжалява
че разполага със безкраен брой
тонове и ноти
вътре шумни
- вънка само тиха песен

това каза човекът

не вярвам в начало и край
и вечност
вярвам в сегашния миг
и искрена човешка сърдечност

езеро от вечни мигове

изпразнена от всички предразсъдъци
умората наляга
съзнанието се освобождава
нежно се прокрадва и така се появява
безтегловността на онзи
чието тяло се отпуска и почти изчезва.
безсънието като котка се протяга
под очите
вълните
са тихи мисли дълбокоокеански
свободата на душата никога не остарява във водата
хваща те. летите. 
попила се е в тъканта на кожата
отпуска скулите, гърдите
дишаш чисто виждаш ясно
и не ще се никога наситиш
дори когато те напусне
търсиш я и я упражняваш
знаеш че това е върховно състояние
когато чашите се чупят но кафето вътре някак си е цяло
вечно чакан стих довършен
когато формата на предубедеността се чупи
но някак си оставаш цял
и даже за една секунда си завършен


петък, 6 март 2015 г.

тази мръсница надеждата

трупове надежда                
трупат се пред прага
вежливо ги подреждам
черга им подлагам
един до друг лежат
оглеждам
броя случайните си срещи със съдбата
трупове на спомени
този онзи помниш ли
да, помня

всичко почва с жълтеникав лъч надежда
после лъчът се свежда
догаря
надеждата умира - труп
надежди трупове си имам куп
спирам да обръщам главата си назад
сега, сега, повтарям си
сега е истината назад е миналото и е тъмно
но тия трупове са тук сега
тия есенни чували с пръст и замръзнали копнежи
денонощно спят пред входната врата

четвъртък, 5 март 2015 г.

За искреността

Несъвместимостта. С хора и обстановки. Това, мисля, е един проблем на искрените хора.
Някъде четох, че най-голямата сила на писателя била, че е най-добрия лъжец. И това му била работата. Не съм съгласна - точно писателят трябва да бъде най-искреният човек. Ако преиначаваш твоята истина и я смесваш с неискреност или сменяш някои от цветовете, които виждаш - резултатът е очевиден фалш и мирише на полуфабрикат. Та писателят е искрен човек. Дори когато пише за фантастичните светове, които са в главата му - за него те са реални, усеща ги такива и ги представя такива. И ако не се е отклонил от истината, и читателят ги усеща такива. Но при всички случаи, независимо под каква форма пише, писателят трябва да пресъздава света, за който разказва така, че той да бъде автентичен, без да си позволява дързостта да заменя и най-малкия елемент или да говори за нещо, което не познава.
За искрените хора. Аз съм искрен човек, макар и да не съм писател. Всъщност вътрешно се чувствам като писател, но пред хората още съм нещо като любител на литературата, който пише. Да, така се виждам отвън. Искрените хора често са уязвими хора. Такива, които не лъжат за чувствата и намеренията си. Не ги крият и ги доверяват на околните. Не заради наивност. Просто да кажеш нещо, в което не вярваш е предателство. Един вид изневяра на човека, който съществува вътре в теб и постоянно се опитва да се разгърне за околния свят. А ти се опитваш да му подрежеш крилете - не е честно, при положение, че той те прави този, който си. И за това си искрен. Чувстваш го за правилно. Иначе накърняваш действителността си в най-реалния ѝ вид и вече не е толкова комфортно да живееш в нея - разминавате се. (Представям си, винаги съм си представяла, действителността на човека като празно огледало, където той сам рисува себе си. За тази цел е хубаво да се познава добре и да не сменя цветовете! Защото после влиза в тая картина и живее там. По-добре е да не лъже.) Дори и след най-малката лъжа уютът на действителността намалява. Знаеш ли го тоя филм, да знам гледал съм го, а добре. И сега всичко е различно. Действителността ти е променила координатите на всичките си елементи, за да направи място на тази малка изкривеност и всичко е мръднало с един сантиметър вляво. И по-важното - тъй като вътре в тебе всичко си е на мястото, защото истината остава запечатана в нас, независимо колко се опитваме да я пропъдим понякога, вече не си в тая блажена хармония с действителността си. Ти си един, обаче отражението ти в околния свят си го променил малко. И е неудобно да живееш в тоя свят, с който не си отговаряте. 
Всъщност повечето не сме успели да се самоосъзнаем достатъчно, за да открием онази истина, която търсим съзнателно или несъзнателно през цялото си съществуване, и това понякога е причина да нараняваме другите. Да се сближаваме с хора, с които се оказва, че нямаме толкова общо, колкото сме си мислили. Или по-точно - колкото сме се опитвали да залъжем себе си, че имаме. Да поставим тежката и отговорна титла "Приятел" на главата на човек, който не приемаме напълно и който не ни приема напълно. Да допускаме в леглата си хора отново и отново, преди да сме ги опознали достатъчно, за да разберем, че по-далече от там няма да стигнат. Не знаем как да намерим пътя си към онова искрено човече, което чака вътре някой да го открие и да го заобича. 
Приятели, любовници... Търсим себе си във всяко човешко същество, което ни се усмихне и ни покаже добрата си страна. А ние усмихваме ли си се достатъчно?
Може и да се каже, че най-много грешки допускаме, заради искреността. Или защото не сме достатъчно искрени със себе си, или защото сме твърде искрени с другите. Във всички случаи, аз мисля, че е наложително да бъдем искрени. Само така можем да бъдем активни участници в настоящето си. Искрени с това кои сме. Какво обичаме. Какво не понасяме. Къде сме. Физически и духовно. Какво изпитваме. Колко знаем. И колко не знаем. Какво сме имали и правили в миналото. Какво би ни направило щастливи. Само с тази яснота бихме били способни да изпсуваме в лицето на черногледия дявол в главата ни, да скочим в собствената си действителност с два смели крака и да прегърнем всички неволи и болки, да стиснем зъби и да бъдем истински. Щастливи, после тъжни, ядосани, нещастни, безразлични, обичащи, после пак щастливи... Да бъдем свободни, защото истината освобождава. И така, поемайки повода на живота си, да разберем, че не е важно да си по-често щастлив, отколкото нещастен. Важно е да си най-често себе си. Само тогава си.