понеделник, 27 април 2015 г.

този

този лепкаво сив индивид
този страхлив непрокопсаник
този отровен стършел
този нечистокръвен помияр
(тази дума използвайте само за хора)
този злодей на бездействието
този изгниващ остатък от святост
този сурово опушен организъм
не иска нищо
по точно ще бъде да кажем
че иска точно нищо
иска да почувства нищото
да го изпълни като напоена
с вкиснато вино гъба
и така и така
да засмуче да опари да унищожи
трихилядиитриста нервни оконачия
да останат само очи
за чистото нищо
а пръстът сочи към мен

веднъж


веднъж отдавна
паднах в един горящ кладенец
удавих се в пламъци
излязох само плът
която и до сега
търси си душа


събота, 25 април 2015 г.

съществуване

не искам да си го призная
човече и аз съм от тях
от онези за които дните са минали
и остава им само пустиня
от точещи се часове
видях моето слънце твърде рано
- остава ми мрак
и сухо безплодно съществуване

късно

когато е толкова късно
че часовникът не издава звук
само безмълвно движи стрелките си
няма значение колко е часът
вече е твърде късно
късното е винаги студено
вечерта носи вятър
а дори тя е минала
сега е нещо след вечер
сега е следвечерието
на изгоряло лято
ято летящи картини от преди векове
долита и ляга на съседната възглавница
толкова е късно
че няма смисъл да мърдаш
само пускаш клепачите да покрият
влажните кълба - напоени с извехтяла надежда

четвъртък, 23 април 2015 г.

Прекрасни луди хора

Кои бяха тия, които казаха, че страшното е, ако не успееш да избуташ финиша на ежедневието, ако не успееш да изживееш докрай средностатистическия "нормален" живот, с всичките му чаши топло мляко вечер и прясно изцедени портокали сутрин. С правилно боядисаните апартаменти на минимум третия етаж, с не много скъпите коли, с правилния дрес код, с правилната профилна снимка, с правилните думи на правилните места, с попарата, сандвичите, пържолата, салатата и оризовата каша за старци (в този ред). С изгладените ръбове на панталоните, с картините у дома, подбрани така, че да си отиват с пердетата и дивана, с осем-часа-пет-дена-в-седмицата, с ваканциите уикенда веднъж месечно. Телефонните разговори в девет вечерта, но не по-късно, защото може би трябва да спим скоро, с учтивите погледи в банката, с псувните на магистралата. Живота на наперените младежи и срамежливите дами на средна възраст, защото са с отпуснати коремчета, и мързеливите мъже с отпуснати коремчета, защото са работили цял живот и то не може човек вечно да е млад и енергичен майка му и стара, живота на работещите самотни майки или пък работещите постоянно бащи. Не, не или! Не или, а И. И стари, и млади, и боси и обути - всички да сме притурки към образи, които вече познаваме. Които са си изживели живота и са оставили костюмите си, за да ги обличаме и да играем техните роли. Кои? Кои бяха тия, които ни наплашиха, че ако не направим това, ще се изгубим безследно и няма да знаем какво да пием, с какво да се храним, къде да ходим на почивка и кога да си лягаме?

Питам, защото ми е важно. Искам да знам кой успя да ме излъже така подло, без да го хвана да се черви и да обръща очи, без да се смущава, изричайки такава гръмоносна лъжа, такава съкрушителна неистина. 

На това настояще му трябват повече хора, които успяват да намерят лудостта в гърдите си. Такива, които не просто отказват да играят ролята на нормален индивид, а дори не се сещат за нея, не я забелязват, не я признават за нещо реално. Онези хора, които придават на ежедневието неежедневен вид, обличат го в неподходящи дрехи, така че да се отличава. И за тях си остава норма неестественото, което всъщност е безкрайно естествено, защото идва от най-естественото място - от душата на човека. 

Иначе така текат дните - като тих и плавен водопад - ако няма повече от тия хора. Изнизват се незабелязано, рутинно, часове и дни. А пък един такъв прекрасно луд човек, ако се появи от някъде, изведнъж - хоп! Представя ти предметите и събитията в една различна обстановка и странно как те се изменят. Това е присъщо не на формите, а на човешкия мозък. Те, каквито и да са всъщност (което ние няма да узнаем скоро), ни се представят различни в различните обстановки. Една кафява правоъгълна врата не е винаги кафява правоъгълна врата. Зависи какво има около нея и от къде я гледаш. А това е трудно смилаема информация за тези, които свикват с една нормална обстановка и не мърдат погледа си от нея. За това ни трябват ония прекрасни луди хора. Аз така се отклоних от реда на нещата. 
Не защото така ще сме по-щастливи или по-успешни, не защото така ще имаме повече живот или по-малко страдания. Просто защото така ще виждаме този необятен свят, тази невъобразимо изобилна на светове Вселена, по повече от един начин. И така, струва ми се, трябва да се живее. Като възпитаме у себе си повече от една гледна точка. Като си позволим да се свържем с онзи луд прекрасен човек, на когото се мъчим да затворим устата цял живот. Той има какво да ни каже. 

теория за седмото небе

труден полуспомен
половин ръка половин глава
полвинчати фрази
- гледам я коя е тази
позната ми е но мълчи
на мен прилича има същите очи
обаче нещичко ѝ липсва още -
четвърт шепа със копнежи
валежи стари приказки
така сладко си разказвахме
смеехме се плачехме горяхме
имаше ни
има ни и днес ако заровим
в страниците на отминалото вчера
то си е там все още, гледа ни от ъгъла
усмихва ни се като посолена риба
хитро е то знае - там бяхме истински безгрижни
безпрекословно настървени за живот
малки хиени с жадни гърла и наточени зъби
за онова незнайно и все пак обещаващо
седмо небе
- бъдеще му казвахме
а сега сме допрели чело до неговото
гледаме го право в незаинтересованите очи
ах, че му личи!
излъга ни мръсно
но ние ще му го върнем с възторжен танц
ще скочим ей тук, ще тропнем с крак
погледа - на нивото на хоризонта
не по-горе и не по-долу
така ще балансираме на въжето
защото бъдещето бяга, бяга години, ние го гоним
а после спря и изведнъж стана настояще
стана сега
а ние знаем - осъзнал ли си че часовникът е ударил "сега"
важно е да спреш и ти и да живееш сега

вторник, 21 април 2015 г.

Откъс


Един умен човек веднъж каза: "В изкуството си аз мога да правя каквото искам." И беше много прав, този стар негодник.
"В откъсите има нещо особено задоволяващо. Нещо конкретно, извадено от контекста - сцена от течението на разсъжденията, отрязана, като парче от торта - с прави ъгли и обла част. Хем конкретна, хем необособена. Фрагментността на текста задоволява желанието за незабавни обяснения и отговори, поставя директна светлина върху проблема и за това писателят има нужда от време на време да бъде красноречив в откъси от мислите си - да цитира потока на думи в главата си. Без да се старае да ги съединява и пренарежда, така че да се получи правилен, структуриран текст. Просто да засече онова изречение или две, които имат най-много смисъл в момента и са най-важни в момента. Няколко думи, които събират смисъла на цели книги в себе си. В откъсите има нещо особено задоволяващо. Най-вече за писателя. А ако срещнеш точния откъс в точното време, може да си обясниш години въпроси и неясноти."
- Откъс от мисли, един пролетен вторник вечер

петък, 17 април 2015 г.

сенки

течни аромати
разлети по стените
рамкират душите
спират по собствена воля
движат се в собствен ритъм
отделен от този на тялото
обитават тяло прозрачно

- сенки танцуват будно сумрачно

не са призраци
нямат крила
не бродят сами из улиците
- залепили са се за една осветена стена

стоя отделен от тях
вглеждам се - прах
отмествам поглед и знам че пируват
хитруват отделни от мен

загасва в тъмно синьо спокойствие светлия ден
загасям крушката с настоятелен замах
чупя я в пода
проклета светлина
без нея се крият, изчезват, потъват в нощта

тия сенки проклети
подиграват се
нищо че от мен са излезли 

но аз ги надхитрявам 
без прожектор
са мъртви

понеделник, 13 април 2015 г.

счупен спомен

глас в стая пълна с хора
звук от счупен спомен
обръщам глава
- няма познато същество

чудя се кого
е чуло това обнадеждено съзнание
малка е вероятността гласът
да има плът
вероятно си дължа честно признание
че е счупен спомен
изплуващ навън в реалността
и сред хората в стаята
никой не умее да говори така
нямат ония очи, походка, движение

нищо не остава същото
само счупените спомени понякога
заклещват се в сърцевината ни
и от време на време излизат
приели формата на нещо познато

такава

движенията ѝ са блус
зениците ѝ са топчета
от кристална скреж
лека
с вятъра
утихва вечер
косата ѝ кафе
кожата ѝ порцелан
ръцете ѝ творци
чистото небе
плаче
за чистата ѝ нежност
за прозрачната душа

искрена вселена
в тяло на жена

събота, 11 април 2015 г.

няма да успее

видях я
и повярвай ми
едно красиво днес
няма да успее да измести вечно вчера

безплътна

пътят е разделено цяло
двойнствен по нрав

тръгва боса - асфалтът още пари
от предишни пожари
без да го усеща след малко
лека безплътност е
изплакала всичко телесно
разнищила себе си тъкан по тъкан
чула че е истинско и може би лесно
да е важна тишината
безмълвие
без дума без стон
тиха красота
а тя
накрая сама
усмивката затихва между бузите ѝ
и усети: ясна е картината за тези без очи

носи се носи се
като призрак лети над асфалта
това е сигурно пътят ѝ
няколко сантиметра над онзи горещия сивия
все едно някой я издухва напред
оставя се да е попътна
нека я движи вятъра
нека я духа
така тиха
и безплътна

четвъртък, 9 април 2015 г.

похватът на писателя

сигурно говориш ѝ в метафори
в живи образи и пламенни оксиморони
поставяш я пред двойнствени реторики
объркваш я в сарказъм
лирично я обгръщаш с алегории на еднозначно чувство
иначе недостижимо
така е - писателят ще заблуждава с убийствени похвати
а те
ще се влюбват
ще падат като пионки бутнати от нечий пръст
една
след
друга

сянка студена

самотен хълм - на него сянка
малка точка във безкрайността


сухи са горите на надеждата
вярата изстина в тенджерата
на угаснал огън
изкипя и времето
под носа ми се изплъзна
изпариха се мечтите във картини
останаха ми шепа
недоизказани желания
но какво са желанията
без надежда, вяра, време

часовникът е спрял
на ранна зима
листата са покапали по калта и по асфалта
и ги тъпча с плахи крачки
още не е снежно, не е безкрайна бялата забрава
но листата
листата вече са окапали

липсва музика
и смях
на мястото им настани се страх
страхът от идващата зима неизбежна
оглеждам се - по всичко личи че
няма вече ранни изгреви няма накъде
слънцето се е обърнало на запад
с гръб към сянката на хълма

самотен хълм - на него човешка сянка
малка изгубена душа в безкрайността

понеделник, 6 април 2015 г.

нощни ноти


тротоарите сини
на жълти петна от улични лампи
уличната ми душа броди
призрак без посока
безплътен минорен концерт

музика в два през нощта
безименен композитор с цигулка
музикант на пиано
контрабасист без лице
тук ни остана поне
звук ако нямаме образ

бродят слети в едно същество
безплътен минорен концерт
душа от ноти без звук
- ноти за нечия друга душа
да ги слуша и да ги разбира ако ще
ако не
ноти самоубийци в нощта
(скачат леко в бездната на забравата)
леят се една през друга
- оформят душа

заиде ли лъч от сутрешен изгрев
скриват се, обличат се
вече са в тяло
не са голи не са
изложени на показ
никой не може да ги докосне
само може би онази
друга човешка душа