вторник, 26 май 2015 г.

взлом на удобно


кажи на сенките че са
попаднали в тясно гърло
предупреди ги че на север
духа носталгия и мъчна
светлина мъждука през
процеп на дървена черупка
героите нямат лица
в студена гора бродят
сенките им се влачат
мудно безметежно
тялото им безтегловно
свисти по земята и времето
облачно валежно
скърца чука на вратата

заседнали са в тясно гърло
и май им е спокойно
така се реваншират за отсъствието си
в обедния пек
нощем ги кашлям давя се
те са упорити укротители
на щастието
знаят че е временно и че оставя
след себе си празни следи
и празни очи

за това по-добре е човек да мълчи
със стиснато гърло
(и понякога когато е сам да издиша)

понеделник, 25 май 2015 г.

отпечатък

чупя стъклена чаша
в ръцете си
стискам парчетата здраво
пронизвам плътта
може би от нея
ще излезе душа
ще потече като вино
червена и гъста
на вадички надолу към лактите
казват че можем да изпитваме
само една силна болка
стискам парчетата

мълча
думите са празни пеперуди
пускам ги и умират
преди да стигнат твоя поглед

кръвта ми е вкусна
душата ми се стапя по мен
опитвал ли си ме скоро
май не си
горчива съм
гъста и горчива
стичам се

прозорците се затръшват с гръм
преди да успея
да протегна ръка
да хвана вятъра
и да долетя

но стъклото вече не ме плаши
но има ли от другата страна нещо
вече?
има ли някой
още?

не знам и за това
само поглеждам отражението си
поставям червен отпечатък пред него
поставям го и ти си в него

неделя, 24 май 2015 г.

странна птица


тази птица е необикновена
тази птица е млада
а има стара душа
тази птица не е от тук
идва от някъде
може би идва от юг
може би идва от друга вселена
тази птица говори различно
танцува когато вали
и се крие когато слънце изгрее
тази птица затваря очи
за грозните гледки пустинни
така е научена 
- тази птица лети
на високо високо високо

кацна до мен
беше облачно
беше красиво
тази птица е ужасно красива
целуна ме няколко пъти
някаква странна вяра в мен посади
обърнах се да я погаля
но тя 
отлетя!
така е тази птица живее в небето
и на високо високо лети

събота, 23 май 2015 г.

ходя

София е разтворила гръд като млада девойка
Приветстваща самотника
Разстилам нощните думи по мекия ѝ асфалт
Крача смело самотно
Разхождам неволите пролетно
Показвам им я, тя е красавица
Особено нощем
Всички красавици са особено красиви около единайсет
И така разхождам неволите
Те ми показват защо я обичам
Защо те обичам
Тук беше полъх на късна зима
И допир на сутришно чао
Тук бяхме скарани жестоко
Виеше лют мразовит вятър
Ей там, ха! И там нещо се случи
Вървя, вървя, вървя...
Устремено към навсякъде
И изведнъж осъзнавам
Че никога няма да те извървя

поезия лечебна

четейки поезията която някак си
са плъзга по мене и си проправя път из артериите ми
и ме лекува
облива ме обилно с мехлем
все едно някой ме маже с мед
и ме облизва с лечебния си език
аз знам кой е този някой и че Той е Велик
знам че не думите са важни а сенките им
те охлаждат изгарянията
чета и попивам
потъвам на повърхността
на океана от няколко думи
излезли от нечия друга ръка

omnia pulverem


така е когато сме млади
така се спасяваме - попадаме на бъдещи спомени
пазим гласове и погледи

тичам и тропам по земята
прескачам хълмове и планини
с лек подскок
нищо че леденият въздух гори
гърлото ми
нищо че сянката се изморява
така е защото
някой драсна кибритена клечка
под нозете ми
отдавна

някой събуди заспалата вечност
някой пристъпи и зазвъня със звуците си
с цялото си същество в моето
не защото е красиво
не защото има лирика
не защото не искаме да сме сами
защото защото
просто защото
вечното -
цялата Вечност
е малка прашинка
която глътнах
отдавна
и сега е в мен
в мен е аз съм в нея
мен е и аз съм нея

тичам, падам, боля, умирам, ставам, тичам и пея

вечност.

вторник, 19 май 2015 г.

почистване

виждаш ли как оставяш следи
събуй си обувките - не си у дома

не мога да те оставя да завържеш
въжето си тук
ще го скъсам сега - преди да е късно

взимам с благодарност
каквото ми се дава
искрено ти се усмихвам
но искам да разбереш че
тук има следи оставени
някои не мога още да изтрия

така че моля те - събуй се
правя пролетно почистване

неделя, 17 май 2015 г.

Творчески процес


Планина. Съкровище. Небе. Човек. Осъществявам. Орангутан. Предприемчив. Скреж. Замислен. Усамотение. Хаотично. Шизофрения. Стълбищен. Червенокоса. Шосе. Мухъл. Претенциозен. Самурай. Трепереща. Поливни. Пориви. Виртуоз. Хладен, тътен, гъсеница, шум, привидение, подобен, пресичат, дрес-код, вълнение, етикет, помпозен, парцали, удавник, саможертва, празнота, лисица. 

Между тези думи няма никаква логична зависимост. И същевременно имат тясна свързаност една с друга. Зависими са помежду си, но не заради синтаксис или граматична норма. Не заради морфологията си. Просто са изписани така, под този ред, по някаква нелогична за простото око причина. И това е достатъчно.

Сиан, Китай, 2007 година
Човек, на около 50 години се подпира на огромна четка, наподобяваща тази за рисуване върху хартия, но с неговите човешки размери, даже малко по-висока от него. Мястото е парк в централната част на града. До него има кофа, пълна с вода. Часът е около 12 на обяд, слънцето напича все по-уверено. Аз го наблюдавам от не далеч, седнала на пейка. Мъжът изчаква петнайсетина минути, когато жегата е нараснала и асфалтът се е нагорещил. Поглежда нагоре, очите му се свиват от светлината и доволно свежда глава пак надолу. Хваща огромната четка и я натапя във водата.

С напоената четка той започва да изписва символи по горещата настилка. Прави го с такава лекота и елегантност, с толкова красиви движения, че отстрани изглежда като композитор, който рисува ария на асфалта с изключителен финес. Четката, която изглежда доста тежка, е като перо в ръката му, плъзга влажните си косми по земята и бавно изписва големи красиви символи. Истински шедьовър на калиграфията!

Но забелязвам - думите изчезват! Да, символите са толкова големи, а слънцето е толкова ниско, че влагата се изпарява от асфалта. Докато четката изрисува последния щрих на символа, неговото начало вече е започнало да изчезва. Изпарява се. Но мъжът продължава да рисува. Той рисува символ след символ, аз не знам дали те са свързани в дума или изречение, но когато той е на средата на всеки следващ символ, предишния вече е почти невидим.

А мъжът се усмихва. Той вижда ясно ефектът от слънцето. Но това не го притеснява ни най-малко, дори разбирам, че е възможно това да го радва. Този човек, каквото и да пишеше с красивите си движения, олицетворява смисъла на творческия процес. Той се усмихва. А думите му изчезват. Но той ги пише, рисува ги.

За мен значението на символите в този момент няма значение. Те дори не са звън в ушите ми, защото не мога да ги изговоря, не ги чувам. Аз просто ги гледам. Гледам колко са красиви движенията, с които се появяват, и колко е съвършено изпаряването им. Аз съм страничен наблюдател, не на твореца, не и на изкуството. Аз съм наблюдател на процеса на творене. Колко красиво! Колко реално.

***

Думите ми, независимо изписани или казани, се изпаряват, изчезват рано или късно. Може да бъде на секундата, или след хиляда години. Но как се усмихвам или плача, когато ги изговарям или пиша... Това е достатъчно.

изморен

изморен съм, Господи
от себе си съм изморен
от бездушната ми вяра в нищото
от невъзможността ми да те впиша
в простото си ежедневие
от влака на безсмисленото отчаяние
и простата заблуда че съм пътник
без крайна цел и без посока

от малодушието ми
и от страстите елементарни
изморен съм, Господи
от мисли дяволити и коварни
писнало ми е да се прочиствам вечер
да се шмугвам неясен и нечист в нощта
и да излизам от утробата ѝ празен сутринта

да се съмнявам с всяко вдишване къде си
и дали съм те допуснал
да се подлагам на въпроси и
така да бъда все по-малко жизнен

не знам дали да се помоля за парченце смисъл
за една разумна мисъл и причина
вярата аз знам е изцеляваща
но в отсъствието си е жестока
защото аз съм пътник
с крайна цел но без посока

сряда, 13 май 2015 г.

пусни

пусни всичко
което държиш
пусни света
пусни времето
пусни себе си

реката е може би дълга и дълбока
поне докато ти си лодката
а и няма значение колко е дълга точно
няма значение ти колко си голям
пусни се
по течението

съмнението и заблудата
дали си от жизнено значение
или си просто празна лодка във водата
пусни ги
с тях не се живее
не знам обаче
дали няма да потънеш

понеделник, 11 май 2015 г.

Абсурдизми на втория етаж

Effects Of Society by Mark M Mellon

Часовниците, знаете, се разтичат по мебелите, а на стените мястото им остава незапълнено и самотата в пространството, което трябва да заемат, се разлива по блажната боя. Апартаментите са най-самотни, когато се намират на втория етаж, особено в Младост или в Дружба, но това може да бъдат и други безлични сивкави и пост апокалиптични жилищни комплекси, които заемат ролята на гробища и психиатрични клиники в едно общество-град, каквото е нашето.
Та значи когато не ни остава време, защото то е изтекло някъде по мебелите или по прозорците, или по пердетата, или по СОТа, или по черната техника, или по ипотеката за целия апартамент, стените страдат, и други неща страдат, защото "всичко иска време", а то не иска никого. То все бяга от нас, бяга, бяга, бяга, а ние все го гоним, пък го дърпаме, пък се опитваме да го обърнем, от време на време го убиваме, ей така, за разнообразие, после сигурно го съживяваме, обаче то пак бяга от нас и ние накрая пак го гоним. И същевременно гледаме от терасата, ниската тераса, света от не много високо. А това е екстремно потискащо - да гледаш света от не достатъчно високо. Не си долу, обаче ония тъмни и неясни сили могат да те достигнат, не си им особено трудна плячка, и за това тези, които живеят на втория етаж, рядко излизат на терасата. Понякога само бързо просват прането или изпушват една цигара надве натри и се шмугват обратно в топлото си удобно устроено убежище, като ембриони, които отказват да излязат от матката на майката-хранилка и подават глава навън. И после се плъзват обратно вътре, на топло и сигурно, тъмно и затворено, направо затвор, но техен си затвор.
Като Платоновата пещера. Само че сенките не са точно сенки, а образи на дебели депутати и кльощави манекенки, всеки със собствени личностни изкривявания, и не минават пред огън, а пред милиони луминисцентни лампички. И Кали и Мара Отварачката минават пред светлината от луминисцентните лампички и завъртат нескопосано ханш, после лапват по един микрофон и от там нататък образът бледнее. А дали истинският философ, ако приемем, че човекът, който седи на фотьойла отсреща, е един съвременен мислител, дали той би минал от другата страна, и дали ако излезе от топлата матка на майка си, ще бъде заслепен от истината и ще свикне в последствие с нея и ще види дебелия депутат и пищната певачка в реалното им състояние? Само че той вероятно ще остане, потънал в не дотам удобната мебел, ще гледа като теле с влажен и простоват поглед своите образи-сенки, ще ги съди глуповато, а времето му - то също ще потъва в тая мека мебел. 
Часовниците, знаем, се разтичат около нас, а ние уж гоним времето, а в същото време не мърдаме от утробата на комфорта си, който и не е съвсем комфортен, но си е наш, за двайсет и нещо хиляди, абе знаеш ли, ей сега за няколко години всичко съм изплатил.И един до друг, апартаментчета със слузести мързеливи къртици в тях, оформят дебелото и изнемощяло тяло на една съвременна хумористична антиутопия с неизяснена цел, структура и форма на съществуване.
Айде, наздраве, стана време!

събота, 2 май 2015 г.

раждане

така потича реката
пробива през корава почва
първо е поточе
после е змей който се движи
бавно по земята

така извира човекът през плътта
и ако има късмет
го оставят да се движи
бавно близо до тялото си
малко над него
независим от него
но за съжаление ще му се наложи
да го мъкне след себе си

петък, 1 май 2015 г.

Преврат


Бикът си  мълчи. Някога имаше корона и ходеше благородно, минаваше през житните поля като цар, стъпваше върху главите на житните стръкове, точеше копитата си по остри камъни и сянката му чак изпитваше почит и уважение към него. Слънцето се събуждаше, за да стопли земята, по която ходи. Облаците му пазеха сянка по обед, а реките му разказваха истории вечер, за да не му е скучно. А какво прави един бик в житните поля? Това не е важно. Важното е, че там той е цар, безспорен владетел и разпоредник. Кой смее да спори с онзи, който знае, че има власт?

После обаче ветровете издухаха житните поля, или поне така се говори, обрулиха ги до корен, и на тяхно мястото се издигна човешки замък. Привидно грозен, но човекът му се възхищаваше така, както котката умее да се възхищава на хитрите пакости, които прави. И тогава бикът замлъкна. Не се чувстваше вече господар и волята му се смекчи, даже се втечни и се изля на топли вадички през черните му животински очи. После сигурно се е изпарила, превърнала се е в газово образувание и се е изсипала над човешкия замък. Не помня. А замъкът ставаше все по-грозен. И пакостлив. Тихо прогони катериците от дърветата, каза им, че човекът ще ги изпече на сач и ще ги оглозга до кости. И те се втурнаха да се спасяват, защото бяха виждали той да прави подобни неща. После пропъди и птиците. Спря вятъра и те се задушиха. Някои от тях изпопадаха по циментовите дворове, други избягаха възможно най-далече. Също и дърветата разстрои, обиди ги, че са твърде дълголетни и заемат твърде много място. А никой не иска да чуе това. Каза им, че всички, които живеят в и около човешкото царство, вършат някаква работа, изхабяват се и умират - дават живота си за царя. И дърветата се разплакаха така, че се изплакаха до корен. После човекът събра останките им, пресова ги и ги направи на хартия.

Ами гъсениците? Гъсениците се удавиха в канализацията на царството, понеже тя минаваше под почвата и веднъж тръбата се спука, какво излезе от нея е ненужно да разказвам. Всъщност нужно е да кажа, че съдържанието на тръбата имаше първоначалната цел да помага на гъсениците, на тревите и на растенията, да ги храни и да им дава по-добър живот, обаче по някаква причина то ги уби. Царят преработваше през доволния си организъм природата и я превръщаше в отрова за самата нея. Възпираше естествените цикли. И гордо се усмихваше на успехите си.

(Тук ще спомена, че след време царят ще се зачуди защо след като въздуха е предназначен да му помага, да го поддържа жив и да му дава живот, той го убива.)

Това  бяха самото част от пакостите, които човешкия замък направи.

Накрая не помня какво става. Май замъкът се ядосва на човека и го притиска между две тухлени стени. Това не е важно. Важното е, че той е цар, безспорен владетел и разпоредник.

А бикът все още си мълчи. Затворен е в едно мрачно, студено и влажно подземие на замъка. Сега той е опитомено домашно говедо.