петък, 26 юни 2015 г.

на моста с две имена

протягам пипала от кървавия мускул
към една секунда отдавна
стягам капачките на бутилките 
Спомен
и
Надежда
полагам длани на бедрата си
поглеждам назад
през косата си
тя пак е рошава
и през кичурите виждам снопове
мека светлина
късна залязваща тиха
самотна луна
и така събирам в ръка
      светулки попътни
      вятър, листа
      събирам прах, гарванов плясък на криле, нежност
      малък момент на ненаситност
      поглед, два
      двузначност и недостиг
      недоизказани недоразумения
завивам ги в хартия, смачквам я
хвърлям я назад
проклетия вятър насрещен
връща ги в ръката ми

липсата която получих 
не си отива
и когато е нощ и не спя
шепне ми
"няма да те напусна
поне аз ще остана
от мен няма да избягаш
аз държа да съм тук"

четвъртък, 25 юни 2015 г.

Племето без Д (или кога овцата е свободна)

Следва диалог, в който няма да ползваме буквата Д.

„Обър ен!“
„Зравей.“
„На къе така?“
„При братовче ми. Има рожен ен.“
„Я! И на колко гоини става?“
„Ваесет и евет.“
„Ха! И евет.“
„А. Хайе, овижане, ва часа е.“
„Обре, о скоро.“

Това са Ептиф и Наслаф. Те са от племе, което не ползва буквата Д. Те нямат и звука Д. Не се нуждаят от него. Разбират се прекрасно, защото когато те и другите хора от племето им са били малки, майките им и бащите им са им говорили без звука Д.

Всъщност те живеят в мозъка на една богомолка, която по случайност е попаднала в големия град и е заспала на върха на Паметника на Някаква си Армия.

(Веднъж някой я напръскал с червена боя, тя кихнала, Ептиф и Наслаф и другите от племето им подскочили вътре, после тя примляснала и пак заспала – била явно незаинтересована богомолка.)

И така, докато по-голямата част от света използвал звука Д, това племе дори не подозирало за съществуването му. Слава богу, никой от тях не си общувал със света навън и така те си живеели в премерено разбирателство. Докато един ден водата им не свършила. Настъпила голяма и застрашаваща суша, всички хора се събуждали със залепнали езици, растенията увехнали, нямало как да се перат дрехите – всички ходили мръсни и неокъпани, въобще настъпил логичния хаос, когато водата изведнъж спре. И понеже те си нямали бог, нямало на кого да се помолят, Ептиф решил да излезе във външния свят и да донесе вода на племето. Оборудвал се с трийсет празни бутилки, казал на майка си да му направи един сандвич и потеглил по пътя към външния свят, да търси вода.

Излязъл от мозъка на заспалата богомолка, скочил на земята от върха на Паметника, закрачил по един голям булевард и стигнал до една жълта сграда с трикольор, развяващ се почетно и гордо на нея. Решил, че там може да има важни хора, които имат власт и могат да го чуят, да му помогнат, да му дадат вода. Застанал Ептиф пред сградата и надал глас с всички сили:

 - Воа! Воа! Воооооооо-ааааааа! – дъхът му спрял, а и гърлото му било пресъхнало, затова после зашептял – Нямаме воа, моля ви, дайте ни воа....

 - Сякаш никой не го чул вътре в сградата с развяващ се трикольор, обаче двама минувачи, които продавали реферски свирки му обърнали внимание, присъединили се към него, защото си помислили, че човекът вика „Сво-бо-да“, а те като видни патриоти ценели свободата, нищо, че и те не били много наясно къде им е свободата и как да си я получат, но били гръмогласни и упорити, и за това засвирили със свирките и завикали с него:

 - Сво-бо-да! Сво-боооооо-даааа! Нямаме свобода, дайте ни обратно свободата!
Ептиф ги погледнал стреснато, зачудил се какво по дяловите викат тези, какъв странен звук издават, въпреки че това, което викат, много приличало на нещо, което той би разбрал. Но се объркал от умора, път и викане и надал последен вой към сградата:

 - Вооооооо-ааааааааааааааааааааааа-а-ааа.... Воа....

И паднал изтощен на паважа. За минимално време около него се събрали хиляди хора, които скандирали „Сво-бо-да!“, сградата била обезопасена с прегради, защото хората напирали все повече и повече, мъже с униформи и опасани с колани с оръжия я наобиколили и препречили пътя на скандиращите, имало дим, крясъци, ранени, тухли хвърчали, даже едно скъпоценно златно паве, което било част от подарък за народа им преди много години от един благороден австриец, полетяло през тълпата и уцелило Ептиф, който тъкмо се разбуждал и връщал в съзнание. Павето обаче го уцелило и го убило - той така и не успял да занесе вода на племето си. А около него се оформил кръг и хората заревали и завикали яростно и с лепкава болка в гърлото:

 - Ето! Вижте какво направихте! Този човек умря за свободата си! Той искаше свобода, а вие не му я дадохте! Сега, платил за нея с живота си, той няма да ви гледа поне повече! Безсрамници!

А Ептиф не беше виждал хората от сградата. Дори не знаеше кои са те. Той просто искаше вода. Това е.

Следва диалог, в който всички букви присъстват, но отсъства изхода.

„Здравей!“
„Привет.
„На къде така?“
„Навън. Щатите или Германия, може и Холандия, а защо не Нова Зеландия.“
„На гости ли?“
„Отивам да оправя живота си.“
„Ха! Добре, добре, върви. Имаш важна работа. Аз ще чистя трупове тук и ще храня едни пенсионери. В петък ще ходя на ресторант, защото ще имам малко скатани пари. На мама парите няма да ѝ стигат и за това ще я взимам с мен, за да се нахрани добре. Ще имам едно дете или две, но те ще страдат, защото няма да мога да работя това, което искам, за да съм щастлив и да ги обгръщам с любов и внимание, но ако го работя, те ще са гладни. С теб ще се чуваме. Ей, не знам, ами ако се изгубиш? Ако не оправиш живота си в Холандия или Нова Зеландия, ако останеш просяк под някой мост и нощния вятър прогони щастието ти?“
„Ами не знам, тогава ще умра. Но иначе трябва да живея твоя живот – сигурен, че ще имам два залъка в устата, но нищо повече, с познати и предъвквани нещастия. Ти ми кажи, кое е по-добре?“
„Не знам. Хайде.“
„Хайде.“

петък, 12 юни 2015 г.

Конкретно за приличието

Незначителни разговори, любезности, усмивки, жестове, истории по конец - модели. Един човек, сред милиарди други хора, еднакъв в това, че е различен от тях, както и те от него. Еднакъв и в това, че се страхува от истината си, както и те от своята.

Първо било Нищото. След него последвали човешките форми, напълнени с изящен и чувствителен дух. После бил разумът и съвестта. Накрая, в деня на независимостта на индивида, се появило и желанието за различия, някъде в потока на развитието на модерното общество, което се стремяло към отделяне на човека от колектива, но същевременно потъвало в колективните модели на живот. И за това господ казал - "Да бъде либерализъм, човеци! И също да бъде анархия - в сърцата ви и в подредбите на социалната ви динамика." После седнал на един дъбов трон и се замислил той какво общо има със социалните подредби на хората, те си живеели и се развивали и без него, даже религията си присвоили и я използвали главно за оправдание, наказание и страхопочитание. И отишъл господ да изпие една чаша топла вода с небесни билки и да разсъждава над своите сложни създания.

***

По принцип нямам проблем със света и начина, по който функционира, защото да си въобразяваш, че имаш проблем с нещо, което не зависи от теб е безсмислено и глупаво. Но пък имам проблем с някои привички на човека в частност. Проблемът например е там, че в повечето книги и филми героите са поставени в един твърде правилен свят (а правилно е една ужасна и противна дума). Тревогите им са познати, радостите им са отражение на изпитаните предразсъдъци, които пасват добре със заучения начин на мислене на аудиторията, и се получава един топъл и мек пашкул, в който героите се шмугват, пускат се по хлъзгавия си живот, така по дупе, с колене в ръцете. 

А някой иска да чете за истинските мизерници, за истинските късметлии. За дупките между случките, защото те най-много от всичко показват действителността. Затишието след смъртта, моментът след оргазма на мъж в изневяра, чашата вино сутрин, която е тиха и проста, поредна, не единствена, но е там и нечии жадни устни треперят да се потопят в ароматните ѝ болкоуспокояващи обятия. Празнотата след радост, или дори самата радост, но описана директно - от наблюдението на главната камера. Каквато е, без очаквания, без последствия. 

Повръща ми се от заучени фрази. 

Красив залез. Привлекателна жена. Нежен допир. Безпределна любов. Дълбока тъга. Вечна забрава. Изоставена сграда. Самотен моряк. Криволичещ път. Зъл убиец. Сантиментален момент.

Аз в сряда виждам грозен залез. Над Надежденските олющени панелки - неясен, облачен, неприятно оранжев залез, който не си е на мястото, защото някой сто години е писал, че залезите трябва да са красиви и меки явления. И той се сеща за това, забързва се в опит да изчезне по-бързо от погледа на хората в Надежда, да събере всичките си остатъчни лъчи, за да не го гледат колко е грозен. А той е просто залез. И също вдъхновява.

На мен ми е все тая за него. Спокойна съм и пред грозен залез. А много други биха се паникьосали. Защото грозният залез не фигурира в списъците им за нормален свят. 

Вчера пък видях една отблъскваща жена. И вместо да се обърна настрани и да пропусна да я регистрирам (защото какво бих правила с образа на отблъскваща жена?), аз се вгледах в нея и изследвах лицето и походката ѝ, усмихнах ѝ се и чак тогава я подминах. Не ѝ съчувствах, защото това е лицемерно и смешно. Тя не е задължително нещастна. Или пък щастлива. Присъствието на един елемент от действителността не води непременно до друг определен, въпреки че това ни улеснява. Тя просто не отразява желанието на човека всичко около него да се стреми към положително, красиво и да е прехвалено и прекалено оплаквано и жалвано. Даже за секунда ѝ завидях, че не е част от тая глупава фантасмагория, в която до някъде и аз живея. 

На ъгъла на едно кафе стои покаял се убиец. Усмихва се в смирение и захапва парче хляб. 

Веднъж изпитах крайно пределна любов. Обичах един мъж няколко пъти подред и любовта ми се изчерпа. Последния път, когато се съблякох пред него, тялото ми не трепна. Бях се променила и за него любов нямаше вече. Започнах да се обличам и да му обяснявам за пределите на любовта, когато човек се променя и тя измества поглед, а той недоумяващ ме напсува. Целунах го и си тръгнах, мислейки колко съжалявам, че и той е в капана на категоризирания свят. Щом си казал или направил нещо, значи следва логично друго действие. Ха! Ужасен свят. Аз не съм му ядосана все пак. И така подскачайки от крак на крак се запътих към спирката на тролей девятка. 

Тогава си казах, че този мъж не би допуснал, че любовта би могла да се променя, защото е избрал да повярва на удобните стереотипи. Още една ужасна дума - стереотипи. Самата тя носи предвидимост и е лишена от чувство за вкус и искреност. Избрал е това, защото навярно го е страх. От него самия, как ли би реагирал, ако приеме за възможно нещо, считано за недопустимо? 

За това, казах си, подреждаме така света. Улесняваме си работата да се справяме с него и да го възприемаме. Току виж някоя налудничава недопустима мисъл изскочи в и без това достатъчно обърканите ни главици. Обаче - ето го проблемът ми с обществото тук - ако не допуснем тази мисъл, това чувство, се обричаме на сигурна лудост. Лудост в смисъла на безнадеждние, монотонност, застой, оковаване и робуване, безпределен страх, който вика без глас, затворен в добронамерената кутийка на приличието. 

Мда. Полудяваме тогава, когато не съумеем да приемем лудостта си и да я допускаме в ежедневието си, да я преплетем с рутината, да ѝ обръщаме особено внимание, да я обичаме и да се грижим за нея, да заживеем в хармония с нея, защото тя е най-истинския показател, че сме тук и сме хора. 

сряда, 10 юни 2015 г.

его

през един полет над сянка
се стича стъклено отражение 
на счупено лице
зрение понесено на ръце
пръсти дълги и меки
облак с надежди вали
мокри сухата степ

и там - в последователността
на думите и на образите
- петел.

умислен глупак
пернат егоист
и самоуверен простак
с шарено перо

кажи ми защо
ми е да наблюдава света
през птичия си мозък
защо има крила 
а не лети
само седи, там, на високо
и пречи на гледката

ще го заколя. 

добре е

добре е така
когато няма никого
добре е когато
никой не разбира
така е познато
знам какво е да се давя
в собствения океан от
непонятни въздишки
милиарди капки своенравие
добре е така добре е
не ме познава човекът
на отсрещния тротоар
не смята да ми се усмихва лицемерно
нито аз на него
така е, казвам си, спокойно
и приятно е самотно
така така вървя
ръката пъхната в джоба на якето
мигам бавно и крача смело
(на дълъг път съм поела)
понасям се напред
сам е хубаво
- добре е

понеделник, 8 юни 2015 г.

сега знам

плъзвам се по кожата 
като кубче лед по 
изгорена повърхност
пръстите
чертаят светове
изминават векове
в една секунда тук
преминавам отсреща
поглеждам
те
твоята горчивина се стича
в скута ми
попивам я с ръце от лицето
облизвам раните
горчиви и парят
всичко е тук
сънят и кошмарите и душата ни
и грозните пустини и 
чувствените залези
всичко
тук

сега знаем
състоятелността на мига
в едно докосване и поглед и мисъл
и дъх
сега знам
можеш да се влееш през
меката гръд на отсрещния
когато спреш да се вглеждаш в себе си
откажеш се от собствените си 
призрачни фонтани на гняв и страдания
приемеш неговите за свои
лекуваш ги нежно
и вървите вървите напред

четвъртък, 4 юни 2015 г.

съм


изгрева е някак по-мек
бурята по-малко ме плаши
чаят е плътен
преливам
преплитам се в тебе
увивам се около оста ти
прониквам във вътрешността ти
сега.

вълнението е пристан на
две чайки самотни
съмнението е далечният фар
това е сън сънуван стар
тук.

вторник, 2 юни 2015 г.

приятелю отдавна


липсваш ми, приятелю,
сега когато всичко е наред
сега когато съм спокойна
липсва ми братското ти рамо
на него да се посмея

не когато има болка само
нужно е присъствието ти

миналото си е минало
и хората от хора се забравят
и все пак аз съм тук когато
искаш рамо
а наблизо има само
чужди весели усмивки
криви образи на непознати