неделя, 5 юли 2015 г.

Светът е в чаша чай

Лъчите се катерят по дърветата, дъхът на вятъра се преплита в листата им, розовината по облаците изчезва и на нейно място се полепят меки оранжеви петна, които бавно изгарят и стават все по-прозрачни, докато накрая небето не се избистря в най-чистото си синьо и бяло. Романтиката е достигнала неочаквани дълбини, мислите са излетели с ранните птици, още преди да се събудя, може би преди и слънцето да се събуди. Останало е само съзнанието, онова вътрешно око, което наблюдава спокойно, без осъждане, без човешка преценка, без мерна единица и определение. Чисто събуждане, малко по-късно, от колкото бих предпочела, и все пак реално. Пробуждане - да.

Движенията са необмислени и перфектно плавни. След тях идва чаят. Чашката е свят. В нея е любовта ми и ненавистта ми. В нея плуват объркани удавници - намеренията ми, поклащат се от вълнението - очи на спомен. Бълбукат грижи, играят руси кичури от детството ми, преминава кораб, на палубата - майка ми и баща ми. Косъм от брадата на един свещеник. Ха! Ето ти и езика на една ламя, която беше ухапала една принцеса, защото никой не я уби навреме и не спаси царската щерка. Ами тази клонка? Тя е от Китай. Няма общо с чая - тя е оцеляла след пожар в богата къща, преди три хиляди и двадесет години. Вижда се и ембрион на човек - може би е брат ми, може би съм аз, може би е пра-пра-баба ми или един източен владетел, или просяка от Солунска, жената без дете, за която някой ми разказа, Буда или апостол Павел, може би сме всички ние, сключени в едно все още неродено съзнание, бъдеща личност, неосиновен човек, цялостен дух - бъдещо създание. Три патици се люшкат свободно - мъртви ли са? Ако бяха, щяха да са с главата в обратна посока - към дъното, не, не, живи са, към мене гледат - човките им са тихи. Да, има и разпръснато мълчание, отвсякъде, най-вече от към изток, при Черно море, на брега на красивия малък град, а то всъщност там морето не е точно от изток, но това е така, защото е специален и всичко е така, както си иска, и аз съм както си искам, и времето е вътре в мен, не в часовника, и въздухът олеква в дробовете ми. А отсреща - друг град, баба ми, седи. Пред къщата, на перваза на прозорчето на мазето, където е постелено. Трепери и ме гледа и тя - милата старица. Няма по-мило нещо от погледа на баба, която е остаряла, докато ти си се излюпвал от детството към младостта си. И дядо е някъде там, ама го няма, но е там, виждаме го, той всъщност никога не си отиде. После малко по-далече плуват три сенки на деца, едната май съм аз, другите две - еднакви, но различни, хванати за ръка, тичат и падат, смеят се и бърборят. Мда, и непознати пръсти има тука - този отпечатък не е от моя свят - от чужд е. Но е в моята чаша. И моите отпечатъци, и тези на баба и нашите, и на приятелите ми, и на учителите ми - и те са в чуждите чаши.

Светът е в чаша. Една чаша. Моята е чай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар