понеделник, 24 август 2015 г.

Убиецът, който си запали нова цигара


Точно когато пръстите му погалиха дулото, очите на жертвата се присвиха в змийски елипси, все едно искаха да преценят разстоянието от тях до пистолета. Убиецът загаси цигарата си в подметката, точно като в някой уестърн, после я лапна и я изяде, без да отмества погледа си от жертвата. Той мразеше жертвите. Бяха му противни с безпомощността си. Всъщност това му беше първата жертва, но пък беше посветил живота си на това да я дебне, да я изследва, да ѝ се заканва със злорадство и в общи линии да я преследва. Тази жертва, единствената му жертва, беше проектът на живота му. След нея следваше голямото хладно нищо на новото начало и забравата на всичко старо. Поне за това се бе приготвил той. Изплю част от тютюна на земята, усмихна се ехидно, като престъпник, който се радва, че целта му е на половин метър живот.

И така убиецът мразеше жертвите. Когато видеше жертва някъде по улиците, да се влачи пораженчески зад своя престъпник, направо му се повръщаше. Искаше му се да я застреля на място, обаче се въздържаше, защото знаеше, че не е правилно да отнемаш чуждите жертви. Общо взето всеки си има по една, освен може би хората с множествена личност. На тях сигурно им е трудна работата, мислеше си често той. Понякога се виждаше с един друг убиец, който обаче още не беше осъзнал, че е такъв. Това малко го дразнеше, но пък събираше много информация от него, без другия да осъзнава, че му я дава. Неговата жертва му беше близка, говореше, че я обича, обаче вътрешно не я понасяше. Ходеше по разни места с нея, показваше я пред хората, снимаше се с нея, говореше за нея, обаче вечер, когато легнеха заедно в леглото под синкавия чаршаф, обръщаше ѝ гръб и я мразеше тихо, риташе я с крака и стискаше зъби от злоба и омраза. Тя понякога беше красива, но по-често беше просто досадна и хленчеща. И така, нашият убиец се виждаше с този човек, защото му казваше полезни неща, а освен това му повдигаше самочувствието на професионален убиец, понеже се сравняваше мислено с него и се гордееше с напредъка си. Един ден излязоха да изпият по чаша вино и се заговориха за формите.

            - Те са нужни. От тях не може да се излезе; нито да се избяга. Просто такъв е светът.
            - А аз мисля, че са смешни илюзии на човешкото съзнание, – отпи – които са му нужни в тоя свят до момента, когато осъзнае принадлежността си към нещо много по-голямо.
            - А не е ли всичко смешна илюзия на човешкото съзнание?
            - Точно за това става въпрос. Човекът е смешен. Поне докато е жив. След това става мъдър, навярно научава повече за времето и безкрая, когато се излюпи  от черупката на съзнанието си.
- Хм. Нека бъдем просто хора за сега.

Убиецът смърщи вежди, но не отговори, защото разговорът стана твърде личен, а ясно съзнаваше, че събеседникът му си няма и понятие за това, той просто разсъждаваше. Като обикновен човек. Като жертва. Прииска му се да извади пистолета из под пуловера си и да го застреля, но желанието мина за секунда и отпи още веднъж от виното. Пазеше човешкото в себе си, докато му беше нужно.

***

И сега е тук. Доволно ухилен, потропваш с ботуш, скърцащ със зъби, движи вежди и променя физиономиите си от вълнение. После усмивката застива. Лицето му се изопва и фигурата му се вкаменява. Заел неподвижна строга поза, с двете ръце протегнати напред и обхванали пистолета, пръстите на спусъка, втренчил погледа си в нея, празен поглед. Сега не е моментът да изпитва чувства, сега да бъде човек ще му попречи. Сега е убиец, никаква милост, никаква жал, никакви угризения, абсолютна апатия към сантименталното, абсолютна увереност в действията, това му е нужно в момента.

Мислено ѝ каза довиждане и...! Писък, куршумът грациозно разби на стъклени парчета мишената, бляскав прах се разпиля по земята, в стената зейна дупка. Около убиецът лежаха студени късове и останки от нещо цяло, които безразлично отразяваха дневната светлина от прозореца и образуваха светлинна картина на тавана. Той погледна нагоре и видя душата си свободна. „Светлината на бъдещето“, каза си. Разглоби пистолета и го хвърли в боклука. Току що олекна с няколко килограма – изгуби празни надежди, безполезни спомени, неизпълнени обещания, отровни очаквания, вина, наивна вяра. „Сега вече мога да бъда човек“ – запали нова цигара, седна на фотьойла и потъна в хладния безкрай на нищото, което е всичко. „Сега мога да бъда.“


Няма коментари:

Публикуване на коментар