сряда, 30 септември 2015 г.

с огъня разговаряме


изпускам тялото си в пещта
огънят се плаши и притихва
не съм виждал толкова кърваво тяло,
казва,

ха! уж се смея само че нямам смях
това не е вярно мухите които
се самоубиват в привлекателните ти искри
и топлата жар са също 
трупове,
казвам му

притискам крака към гърдите
свивам се в мида 
огънят ме гали с адските си страсти

пита ме какво търся тук защо
не се удавя било по-мистериозно и красиво

аз не съм красива, отвръщам,
сега трябва да бъда истинска, да се обърна
в лицето на болката и да я прегърна
не да потъна в сладка забрава и да сънувам
не! 

ще горя ще горя тук, 
казвам му,
щом попадне някъде човек - остава
докато му е писано
а той се стряска от смелостта ми
такива хора ни трябват във ада, казва,
истински,
не да човъркат с клечки спомените
или да си въобразяват че са мъченици

такива хора трябват навсякъде,
казвам,
и лягам на едно нагорещено желязо.

неделя, 27 септември 2015 г.

през септември


през септември
поезията ми е тясна
през септември
животът вехне и пада по земята
сменя си кожата, всъщност
само я сваля и чака пролетта да го
съживи наново а до тогава
говори тихо, заспива бавно, паметта му
става мътна а 
поезията ми е тясна

през септември кокалчетата на пръстите
пукат шумно от нахлуващия студ
очите се избистрят гърдите
се пълнят с хладни глътки свобода
движенията бавно преминават в
странен танц на дива вълча есен
и поезията ми е тясна

през септември гората е най-чиста
мъглата е най-ниско
тревата я докосва на разсъмване
целуват се и една от тях се изпарява преди обед
най-хубаво е да се пише през септември
защото думите попиват директно във 
широката дъждовна паст
когато поезията ми е тясна.

Бялата лисица

бялата лисица скочи от заледената скала
за да улови едно глухарче което
падаше бавно бавно

на ръба на скалата се замисли но вече
беше късно и летеше стремглаво надолу
вече не беше нейната воля а тази на гравитацията

подмина глухарчето и разбра че
леките души живеят малко по-дълго
после

се разби в един остър камък

четвъртък, 24 септември 2015 г.

още едно самоубийство

помниш ли когато ти казах че съм
от хората които често се самоубиват
за да си дадат нов шанс да затворят
очите си и отваряйки ги пак да видят
небето и безкрая

така раждайки се отново
в друг свят малко по-различен малко
по-мой
да бъда малко повече аз и малко
по-близо до безкрая

запомни сега това
преди няколко дни отново затворих очи
и безизразно се самоубих пред теб
лицето ми нищо не издаде
но безкрая знае
- надявах се когато ги отворя да те няма и
да видиш широкото небе вместо мен
да си дадеш нов шанс

може би когато умираме за други
умираме най-бавно.

вторник, 22 септември 2015 г.

така прави войникът

семето се прибира обратно в
пещерата на бездънна забрава

понечва да пусне корени но почвата
е заспала никой не я е безпокоил дълго

във времето когато сенките пропадат
изсмукани в отворените рани

няма спасение няма възможен изход
има само сега и както винаги остава едно

човек на земята е душа в тяло на войник
войникът има единствен избор

да знае къде се намира да вижда ерозията
да чувства студа да не чувства тялото си

и да върви със смели крачки през лавината
без окото му да трепне без да се съмнява

но запомнете че човек е войник а не борец
борецът съдържа в себе си гняв и настървение

войникът оставя тези първични настроения
за малките и необучените

;

тези редове съвсем не са меланхолични или тъжни
само букви изпадащи от гърдите на войника
докато върви със строги крачки

събота, 5 септември 2015 г.

последните думи...

последните думи на змея
преди мечът да срещне врата му
бяха дочути от един отровен бръмбар
който мина на близо

на другата година бръмбарът се сети
и ухапа онази спяща принцеса

тя умря в съня си
и последните ѝ думи бяха

дочути от една отровна змия...

иначе ще бъде друга

виж краката ѝ са обути в тънки чорапи
до коляно а нагоре е облякла нещо
като нощница но е красива
а косата ѝ е вързана все едно е
рошава панделка

това пораснало момиче не
осъзнава колко магическа е
тънката ѝ талия и как небрежното
докосване на коляното от меката ѝ
длан се превръща в миг на поезия
за този който смее да я гледа

тя умее само да поглъща вселената
на големи хапки и да я излъчва
с всяко движение полъх поглед дума

такава е и моля ви пазете я
не ѝ давайте да разбере колко е ефирна
в непринудеността си и непохватността си

тогава вече ще е друга

Музата не обича на тихо

Кой беше казал, че за да се прави изкуство, трябва да си някъде на тихо? Да, спомням си, баща ми едно време си взимаше моливите, като ходехме на село, за да рисува там, защото било тихо и спокойно и кравичките си пасли на далечната полянка и той сядаше на бюрото пред прозореца и ги гледаше. И ги рисуваше. Рисуваше и огнището в одаята и старата маса и навеса. Защото на село е тихо и никой няма да изскочи от някъде и да стресне изкуството в него. Милият ми баща рисува хубаво. А пък аз обичам да пиша и за това бягам от града (отново) за да не ми избягат думите, отивам в прекрасния град на морето, като всяко лято. Почивам си няколко дена първо, защото ако си работил цяла година, особено ако си работил за пари, после не можеш да повярваш, че си сам и самотата толкова много те вълнува и развеселява, че не можеш да мислиш за нищо друго. Това минава и малко по малко свикваш. И музата намира вратата на дома ти отворена. Така трябва да бъде.

Обаче моята муза не се занимава с мен много много. Моята муза я оставих в града. Май трябва да ѝ звънна. Или да ѝ пиша. Тя е много разхвърляна и сигурно си е забравила телефона някъде под купища дрехи и книги. Такава е, красивата ми муза. Тя е градска душа и обича вечер да потъва в уличния дим от коли, цигари и дезодоранти, а сутрин най-често пие кафето си, седнала на перваза на дванадесетия етаж. Аз не пия кафе и живея в двуетажна къща, но тя пие. И сигурно живее в голям квартален блок. Не знам, не съм била у тях, но в нас тя идва редовно. Също така аз не пия алкохол, но тя пие уиски и бяло вино, също и джин, когато е топло, и после не я боли главата, защото е безплътна и няма истинска глава. А мен ме боли и за това не пия. Но нея не я е страх. Тя няма от какво да се страхува, тя е нежна дама, но също е дива лисица, агресивна хиена, спокойна старица и дървесна гъба. Аз не съм толкова смела, колкото е тя и за това тя ми трябва. А я оставих в големия град. Изоставих я. Сигурно не ѝ липсвам, но тя на мен ми липсва. Тя е всичко, което ми трябва, за да разбирам живота си до някъде, а сега съм сама в прекрасното градче на морето, гледам синята вода как се слива със синия небосклон, тихо е и ме е страх. Защото аз имам тяло. И съм нерешителна. И освен това знам добре колко много не знам и това още повече ме плаши. Как да пиша, като всъщност аз нищо не знам? А нея хич не я е страх, тя е смела, защото не се интересува колко много не знае. Тя не разсъждава и не води безсмислени диалози със себе си, нито с другите. Не хаби думите, за да си обяснява. Единствено ги провокира. Издиша топла струя въздух в ухото ми и събужда заспалата душа, която знае. Аз не знам, но всъщност знам. Всичко. Знам всичко за света и извън него. Но не си го спомням. А тя знае къде да ме ощипе, за да си го спомня. Или поне малка част. А аз я изоставих в големия град, на шумно. Тя така обича.

Тук времето се движи сънено и обектите се местят бавно, слънцето и луната са най-големите събития на денонощието. И е красиво, много е красиво. Само че не става за изкуство. Мисля, че когато прекара повече време на твърде тихо място, човек започва да се разпилява. Всичко, което е заклещил в себе си, подава окото си навън, оглежда се хубаво, после се ослушва, забелязва, че е само, а пространството е много и... Така. Започва да се разпилява наоколо. А пък така е трудно да се пише! Когато идеите ти бягат на въздух. Друго си е да си в кафенето на булеварда и наоколо да свирят клаксони, тези категорични гласове на колите, да ти мирише я на изгоряло, я на стар парфюм, я на току що измитата коса на някоя девойка, да говорят петдесет и осем човека около тебе, някои силно, други не съвсем. Тогава вътрешностите ти (мислите, не органите) усещат гъстотата на човек спрямо квадратен метър и се кондензират вътре. Плътността им се увеличава значително и така ти е много по-лесно да ги обособиш и да ги опишеш. Поне при мен е така.

И така. За това моята муза е градска девойка. Обича да сяда до мене и лаптопа ми, да пуши цигарети (нищо, че аз не пуша, аз имам бели дробове, за които ме е страх), да отпива на малки глътки кафе с коняк, да гледа през витрината и да ме дърпа за косите от време на време. Сигурно разбутва нещо в главата ми или изкарва разсеяните мисли от там. Но така се получава. Когато е шумно, мога да потъна в личния си свят, иначе трудно се получава. Ето, дори сега, отворила съм всички прозорци, пуснала съм вентилатора, пералнята, мивката и плейлиста на Опет и Металика.