понеделник, 7 декември 2015 г.

За орехите и колко важен е спомнът


Помня на село как белехме орехи. Мама и баба ги носят от ореховите дръвчета в задния двор, там до кладенеца, дето не трябва да се ходи много, че е хлъзгаво и мога да падна в него и да не ме намерят три дни, после ги слагат на масата в двора и всеки, седнал на едно трикрако столче, това сме те двете, дядо, вуйчо и аз (тати рисува горе в стаята, гледа през прозореца планината, слуша магаретата и драска с молива по белите листа). Мама ми подава един зелен орех, ама аууу той боде, няма да ревеш сега, внимавай, така леко, хващаш го отстрани на бодлите и ей така цепиш кората и я белиш. И трябва да внимавам, защото орехите много цапат, имат йод, а той после не се пере. А пък дядо вече е обелил десет ореха и ми се смее, не не, радва ми се, не ми се смее, много добре се справям.

Сега е друго. Сега ям белени и натрошени орехи от Господин Бадем, седя на дървен, но четирикрак стол, пиша и не чувам никакви магарета. Само Стефан съседа май е магаре, поне според жена му, особено след два вечерта. Вуйчо е далече, мама проверява документи, тати пак е един етаж по-нагоре, рисува къщи и се сепва, като се сети на колко години е, дядо го няма и много ни липсва, а баба лежи при вуйчо на едно легло и понякога сигурно се сеща за същите следобеди на село, иначе гледа телевизия и едва се забелязва, че съществува. Хрупам орехите и се чудя дали някое весело семейство са ги брали и обелили на село, някой юнски следобед, седнали на ниски нестабилни столчета, забравили за всичкия останал свят, присъстващи само в онзи безкраен момент, който вече е в друго измерение и плава в лодката на миналото. Но не е приключил, не и докато аз не го забравя, така де, докато те не го забравят. Ха-ха, няма такова нещо, тези моите орехи сега са минати през студени машини, защото се белят за непознати и не е редно да се работят с чувство, че ще вземат да развълнуват някой гладен човек на спирката на тролей девятка и ще вземе да усети любовта докато дъвче и да се задави. Не е редно така. По-добре да дъвче механично и да засити глада си на спокойствие.


Дано вкъщи има кой да го обича. 

събота, 5 декември 2015 г.

няма нищо повече от
чиста самота
добре прикрита под одеяла
и дрехи
и любовни думи
и семейства и грижи
и топли супи
и приказки за лека нощ

а в нощта заспиват той и тя и
всички
и потъват в себе си
там всички завеси падат
и те знаят
- сами са