вторник, 31 май 2016 г.

От тук до края на света



Седях на детската площадка, точно под металния камион и човърках цимента с дървена клечка.
Гледам нагоре - облачета и пилета летят. Продължавам да човъркам, мисля си за Голямото Пиле, дали мога да го яхна, ами то дали може да лети, ако може, ще го яхна и ще отидем на другия край на света - в Стара Загора, при баба и дядо. Те там ще ни нахранят, баба винаги ме храни с вкусни неща, после може да отидем до морето, където бяхме преди време с мама и тати, на онази лодка в града с Н. Тати каза, че града е стар. Дали е стар колкото дядо? По-далече няма къде да отидем май, тати беше по едно време в някаква друга държава и много ми липсваше, там чертаеше къщи с други хора и като му звъняхме, при нас беше сутрин, а при него късна вечер - много странно беше! Телефонът вкъщи изменя времето. Но сигурно не е бил по-далече от Стара Загора, до там пътуваме ужасно дълго с колата, мама казва, че е на три часа път. А с автобуса е още повече! Поне баба Нели е наблизо, хващаме трамвая и след няколко спирки сме при нея. Тя като е сама без дядо сигурно ѝ е много скучно и за това ходя при нея толкова често. Постоянно иска да играем на карти и да ми чете вицове. И после ядем, тя също не ме оставя гладна. Онова момиче днес ми каза, че баба ѝ и дядо ѝ били на село. И имало крави и бик, зайци и кокошки, и забравих още какво.
Поглеждам нагоре - звезди.
Къде си, Петя, Петя, Пете, ехооооо, не е смешно вече, хайде излизай, чакат ни вкъщи, мамо, хайде, излез веднага....
Грабва ме сърдито и после ме гушка спокойна, че ме е намерила, главата ми е на рамото ѝ и голямата ѝ къдрава коса ме гъделичка по носа.

Седя пред лаптопа в офиса и слушам децата навън как викат. Навън пече силно. Те това не го забелязват. Няма и да забележат кога денят ще се изхлузи и ще дойде нощното небе със звездите. Аз знам точно кога ще дойде. След пет часа. До тогава ще съм тръгнала от тук, ще съм напазарувала, ще съм говорила по телефона със Стефани, разбрахме се да се чуем, ще съм вкъщи и ще си правя вечеря, после ще ям постната си вечеря, докато гледам как леопарди преследват плячката си и едва изчакват да я убият, за да отхапят парче месо от тялото ѝ. Мама няма да ме викне. Тя не ме вика вече. Рядко оставам в къщата при нея и тя е свикнала да не ме вика, само ми се усмихва, като съм при нея. Казва ми да гледам да сме добре в новия апартамент с мъжа ми, да пазим чисто, да готвя, да се радваме, че си лягаме един до друг. Аз я прегръщам и ѝ казвам, че сме добре и усещам косата ѝ как ми гъделичка носа. Спокойна съм, че още мога да я намеря в тази къща. От къщата до апартамента, където живеем, си е почти колкото до Стара Загора. Но аз идвам да я виждам.

четвъртък, 5 май 2016 г.

всичко започна с едно сблъскване на
атоми на различни вселени
енергията къкреше и беше готова да се
бушува страстно
запази самообладание твърде дълго и
избухна
взрив
страх
мрак

после дойде светлина
те разпукаха наранените от огъня черупки
избутаха ги с ръце и излязоха
навън от тях
бяха голи един пред друг

така се случи творението
роди се нова вселена
големият взрив изтри миналото