четвъртък, 19 октомври 2017 г.

ЗАЩО НЕ СМЕ ТОВА, КОЕТО СМЕ


Какъв е този ужасяващ и огромен страх да бъдем себе си? Ако да сме себе си е най-естественото ни въплъщение, ако това е изначалното ни състояние, кое може да ни накара да се страхуваме от него?
Такива въпроси си задава писателят, който смачква и къса всеки лист хартия, попаднал случайно в дома му, а също и чупи всеки молив или химикалка, не ползва компютър и таблет.
Такива въпроси си задава и танцьорът, който умишлено ходи бавно и премерено, а когато чуе музика отнякъде, бързо свива в най-близката пряка и се отклонява от пътя си.
Такива въпроси си задава актьорът. Той всъщност е служител в успешна фирма.
Танцьорът е продавач-консултант на скъпи обувки, а писателят е учител.
Не много далеч има и един учител, който пише статии за вестници, един музикант, който стана просяк и един счетоводител, който се снима в реклами за пасти за зъби и кремове против акне.
Същите въпроси си зададе днес и човекът на опашката пред гишето в пощата. Той носеше писмо, ще го изпраща в Англия. В Англия живее най-добрият му приятел. В писмото човекът му разказва за живота си у дома.
"Тук е все същото. Сметките са скъпи, но си намерих хубава работа и вече ги плащам навреме. Купих си модерен телефон. Имам и скъп телевизор, кола, ходя на кино всяка събота, пия уиски в петък с колегите, а понякога си купувам нова дреха.
Живея добре. Но пък иначе е все същото. Чудя се дали да си взема един фотоапарат. Видях един много хубав фотоапарат. Но се чудя. Ти как мислиш? Да си го взема ли? Помниш ли снимките ни от морето? Аз все снимах със стария аналогов фотоапарат и ти все ми казваше да го оставя в хотела, защото жените и морето изглеждали по-красиви не през малкото стъкълце, а през чистото око. Миналата седмица открих три снимки от онази ваканция. И се замислих дали да не си купя един фотоапарат. Модерен. Не знам."
Дали Исус си е задавал тези въпроси? Ами Бор? Шекспир? Джобс? Яворов? Мария Кюри или Симеон?
Не знам, не знам...
Да не знаем кои сме и какво трябва да правим? О, не. Човекът много добре знае какво трябва да прави в този живот. Може би си внушава, че не знае, че е объркан или някаква друга заблуда, но истината е, че е просто уплашен. Вероятно толкова много се страхуваме да бъдем това, което сме, защото ако се провалиш в това да играеш чужда роля, все пак провалът няма да е голям. Но ако се провалиш в това да бъдеш себе си - Азът ти може и да не понесе провала.
Остава ни едно. Да станем рано сутрин, да прегърнем слънцето, да пием чаша чай, да потупаме Азът по рамото и да го сложим да спи. Тогава да започнем така деня си - без страх. Само така ще бъдем наистина това, което сме.

вторник, 29 август 2017 г.

бурята е най-големият ми страх
сигурно и затова
привличам електричество
корените на дърветата
листата
изтръпват
земята
пропуска небесните жезъли
през себе си
поема
светлина, напрежение и шум
тръпки ме побиват от
синкаво-сребристи мълнии
като тези дето падат
над морето
и сигурно
затова
съм безвъзвратно влюбена
във тях
поезия се пише
най-лесно
когато очите се затварят
когато мислите спят
и контролът
не може да бъде поет
сега
поезия най-лесно се пише
когато си просто инструмент
и оставиш пръстите
да щракат по клавиатурата
или да драскат с химикал
без много
да им пречиш
ако знаеше в колко
стихотворения живееш
колко букви са
изписали
небето в очите ти
там където
виждам теб
и това никога няма да се промени
ще летиш със страниците
които съм хвърляла
ще се разкъсваш с листата
които съм късала
ще се разтапяш с поезията
която съм плакала
ще гориш със смачканата хартия
в кошчето
ако знаеше в колко
стихотворения живееш
щеше да се хвърляш от шестия етаж
всеки ден
до края на света
и пак щеше да имаш стотина живота
и във всеки от тях
бих те писала
Когато те няма оставям
спалнята да свети
а в душата ми е тъмно

петък, 11 август 2017 г.

вероятно е трябвало
да остана в блажено неведение
да съм скитник
да пия от луната
да срещам вълци
с яки захапки
и да се гоним
да се съвкупляваме под
бледи нощни светлини
да намразвам все повече идилията
на подредения живот
на уреденото щастие
защото ги нямам
да рева диво за мигове
интимност
да изяждам
главата на мъжкия след секс
да нося нещастие
на откровена самота
вероятно откровената самота
е по-добра от скритата самота
под одеалото на топлия щастлив живот
а вероятно някой в момента
пие джин гледа бялото
тяло
което е оставил да изстива от страстта
и мечтае да навре глава
в бедрата на една жена
която е обичал и вчера
и да й каже как вечността се заключва
между бедрата ѝ
в устните ѝ
в топлата ѝ закуска сутрин
в меката ѝ коса
и другото е само измислица
само бял шум
вероятно трябва да се сприятелим
с нещастието си
и да заживеем с него доволни
от това което имаме
вероятно без нещастието ни
нямаше да имаме щастие
и единственият начин да си напълно цял
е да си самоубиец.
всяко същество
душа
всеки бодил
риба
река
всеки камък
облак
слана
всеки лъч светлина
всяка буря
всяка жадна надежда
всяка чаша вода
всичко
е
тук
между устните ти
любовта към света
и луната хвърля сребърен път
по кожата на водата
свиват се всички съмнения
крият се тук не е място за тях
разлива се хладно спокойствие
мека очарователност
това е чистата състоятелност
на времето, на сега
това е моментът
когато всички атоми са
на място
всяка болка е утеха
всеки спомен е разказ
всяка надежда - излишна
имаме само телата си
обувките, дрехите, косите си
и така разбираме
знаем за един и два мига
всичко което има да се знае

събота, 29 юли 2017 г.

Портретът на един обичан мъж

В излъчването му се наблюдава сухата самота на зрялата възраст. Долавя се, в осанката на ъгловитото му тяло - дълбоко проникновение на един вероятно доста наситен с интригуващи моменти живот, един пъстър макет на вълнения и застои. Очите му предизвикват у мен усещане за тъга. Синя тъга, чувството, когато си закънял за влака, когато лятото изтича между стрелките на стенния часовник в офиса, когато си дете, а никой възрастен не вярва на истините, които знаеш. Пръстите му - бледи и обли, имат равно изрязани нокти, гладки нокти. Челото му издава зрялостта, а бузите описват скулите с вдлъбнатините си - мека почти прозрачна кожа и остри черти.

Носи прави панталони. Обувките са черни, отдавна излезли от мода. Светлосиньото сако прилича на сутрешно небе, а двата извадени шева над ръба са ранните бели чайки. Изглежда така, сякаш мирише на строг и не прекалено силен одеколон.

Има силна и необуздана чувственост в правите му устни. Целувал е десетина жени с тях. Когато се извият в усмивка, напомнят на изгоряла страст, която тлее тихо и спокойно и изгаря с малки въгленчета любов косите ми. А косата му - права и леко оредяла - прилежно покрива ушите. Те пък са големи и извити.

Ходи премерено. Изглежда знае къде отива, дори когато обикаля масата в хола. Тази категорична увереност на спокойния мъж ме притегля към него с особена сила. Поглежда към мен. Как е възможно?

Дали има погледи от бъдеще в минало?

Дали аз си фантазирам?

Вижда ли ме през призмата на времето?

Виждаш ли ме?

Времето те е изваяло в невероятна личност. Виждам те, да. Виждам те в очите ти. Подкъсило е буйния ти нрав, засилило е блясъка ти, обрало е претенциозността и е потушило неувереността. Умееш да си същия човек, но още по-добър. Обичала съм милиони мъже тук и в сънищата си, летяла съм на въздушни кораби от страст и любов, разпадала съм се в ръцете на кого ли не, вкусвала съм дъгата от телата им, мечтала съм за бъдеще с много от тях. Но точно в този момент... Виждам бъдещето. И то ме вижда. Гледа в мен и спокойно се усмихва.

Виждаш ли ме?

сряда, 7 юни 2017 г.

най-мъдрия човек на света

срещнах се с най-мъдрия човек на света
говорихме половин час
пихме чай от мак
на върха на мъглива планина
даже малко над върха ѝ
между облаците
там живее той
заобиколен от сини дървета
и розови магнолии
после обух маратонките си
слязох на земята
тук мъглата е въглероден диоксид
чаят е от пестицидни билки
лалетата са засадени от такива като мен
да уравновесяват отровната среда
да жълтеят и да червенеят
в парка близо до шосето
и дървета сме си посадили
хубаво сме подредили
цивилизованата си кутийка

сядам на пейка на Орлов
вдишвам - тук смърди на
кучешка урина и на газове
поглеждам нагоре - там пък
всичко е мъгла

ще застана по средата

неделя, 26 март 2017 г.

въздухът е плавна материя
за плуване
възнесението може да бъде вълшебно
но колко красива е студената глътка
сурова реалност
секундата се изстрелва през голямата стрелка
гледам панелния блок с олющена фасада
разбита врата
жълти первази
над него има оранжеви облаци
- колко скучни са те в момента
колко красив е блокът

неделя, 19 март 2017 г.

бяло мастило


случва се понякога
бялата мастилница оцапва
дрехите на писателя
"мастилото трябваше да е прозрачно"
съблича ризата си
осем хиляди петна
минало
сглобяват се в
картина на забравения стих
мокри я търка я със сапун
полива я с кафе
белите петна все още стоят
скъсва я и я захвърля
през балкона

утре ще я събере
чистачът, ще я закърпи
"хубава риза" ще си каже
чиста е ще си я взема

писателят ще излезе
ще забрави за мастилото по ризата
и вероятно ще отпие от пролетния вятър
доволен
а вечер
вечер без да знае ще сънува белите петна
те са по вътрешността на клепачите му
сутрин може да забравя
но понякога ще разлива пак мастилницата

петък, 17 март 2017 г.

ангелът и содата

и този ден ангелът се спря
на вратата замислен и 
точно преди да я отвори
се сети за стрелите
които можеше и да не избегне днес
за алчността и надмеността
за всички кучета които
дяволът беше пуснал по улиците
за страховете на хората и
желанието им да удушават
живи твари

помисли и се върна на дивана
събу си обувките
взе си една сода
и загледа през прозореца
- днес съм почиква - каза си

и така ден след ден
човек върви с изплашените ангели
в главата си
и им дава по една сода
а кучетата храни с живата плът
на собственото си огорчение

петък, 3 март 2017 г.

За националния дух


България е велика!

Нали?

Иначе какво остава. Иначе защо ще ходим да скандираме, триста човека, че еди-какво-си. Иначе историята няма смисъл. И няма смисъл да се чудим как да си платим парното, водата, хляба и картофите. Нали затова сме велик народ! Борис така го е мислил с кръста в ръката. Един ден ще споменаваш моето дело, българино, и ще благодариш за царете на миналото, докато вариш супа с лук и псуваш самонадеяните  си управници. Симеон би се гордял с литературата ни! Толкова литературно обсъждаме този и онзи, докато пием пред телевизора - тази партия се сдружила с онази, ама те миналата година почти се сбиха пред камерите, педалите лъжливи мръсни, Камелия си показала гащите, дъртата чанта, в Германия пътищата им ако знаеш какви са, лелей, свят да ти се завие, муха се хлъзга по тях, а пък в Русия - в Русия! Там са истински хора, истинки мъже, не като нас тука. И Левски слуша отгоре името си, гледа червени и сини пушеци, тълпи посинени и окървавени горди младежи, шум до небесета, истинско въстание! Въстание на гордите мъже български! Те утре ще отидат и ще потрошат няколко глави, ей така, защото са турци, или педерасти, за това са истински български мъже.

В България мишките се крият по дупките, а хората се крият зад историята си. Крият се на работа, вкъщи, в тоалетната - серат и се крият. Викат срещу разни несправедливости, обаче толкоз. Страх ги е от повече. Ако бяха в Евпора, Русия, Щатите... Еееех, там е друго. Там можеш всичко. Ама не си там, тук си. И най-добре да бълваш ругатни срещу всичко, но от сигурно място.

Остави културата, остави изкуството, и науката остави. Те не са важни. Били са някога, сега вече не са. Кои пише книги в момента? Ами откъде да знаем ние! Щом няма втори Вазов и втори Яворов, щом не сме чули за тях, значи никой не пише книги! Какво можем да направим ние? Кои сме ние, малките човечета, че да променим нещо. Никои не сме, ние сме потиснати и репресирани от управниците си, от системата. Ние страдаме от нея и тя ни дължи всичко! Кой я подкрепя... Откъде да знам аз кой я подкрепя, ние сме малки хора, разбери го! Правим това, което можем и толкова. За толкова ни стигат парите, за толкова ни стигат времето и възможностите. Другите виж как са добре, за тях се грижат и те си имат всичко. Ние тук... Или да бягаш нанякъде, или да си стоиш и да си мълчиш. Това е положението, хайде сипи сега една ракия и дай да видим мача.

А едно време какъв народ сме били! И сега сме! България е велика! Велика България! За това пеем български песни, играем хора, ходим на Шипка и на Царевец, после в понеделник отиваме на работа и ставаме мишки по дупките.

Кога ли ще се осводим от собствените си окови?

Майната му, България е велика. Велика България!

***
За щастие на България и на всеки човек, който обитава тези географски ширини, не всеки българин е олицетворение на този образ. Той оживява в тези няколко реда като антагонист на хората на новото време, на младите основатели с жив дух и уверена страст, които, макар и не седем милиона, са истинският път към добър свят.

сряда, 25 януари 2017 г.

Извадка от упражнения по творческо писане

Довърши.


Жана тръшна вратата в лицето на Иван, защото Карла се зададе от кухнята, а точно тя не трябваше да го вижда.
Самолетът се разби, защото някой беше извикал авио диспечъра на кафе. А долу лъвовете и без това скучаеха.
Павел прочете дневника на жена си и откри тридесет и две правописни грешки.
Виктория дръпна дръжката на прозореца, но беше в капан. Сега нямаше изход от затвора. Да, оттук можеше да излезе само когато излежи присъдата си.
Петър погледна през моста и забеляза странник да наднича от другата му страна. Каза си, че светът може би е огледален.
Стаси зарида, защото не знаеше как да се смее.
Жорж и Ванеса поеха първите крачки към залеза над океана и скоро вече бяха мокри, а след няколко минути – целите под водата.
Рангел погледна надолу към върха на планината. Стори му се, че на небето е скучно.
Слънцето си отиде и Ваня тръгна да го гони.
Малкото момиченце избяга от училище, за да пие скоч и да търгува с органи на черния пазар.
Тихомир никога не беше виждал толкова уплашен лешояд. Лешоядите обикновено му се струваха безразлични към околния свят, стига пред тях да има труп.
Беше време за смяна на часовника.
Ръцете я боляха, но не можеше да спре да плува, защото сушата я плашеше.
Боби се покатери на дървото и там срещна президента на Гвинея.

понеделник, 16 януари 2017 г.

Срещата /част първа/

Вече беше изгубила младежката си чаровност и наивност. Кожата й беше малко по-бледа, бузите малко по-впити, носът й изпъкваше пред потъналите очи, но не беше уморена от живота. Още желаеше да живее, само че ентусиазмът на момиче се беше превърнал в спокойствие и увереност. Не очакваше много и получаваше точно толкова.

Но никога не забрави своята младост.

Когато я видя, очите му се присвиха в опит да разпознаят какво се е променило във физиката й. Те се познаваха толкова отвъд телата и характерите си, че веднага биха разпознали другия, ако обитаваха чужди тела; затова се постара да се съсредоточи върху лицето, раменете, задника и краката й, за да установи, че е заприличала на голяма жена. Но иначе веднага разбра, че е същото дете.

И той беше същото дете. Зад жилавото тяло на мъж, удълженото лице и дръзката непоносимост към повърхностното имаше малко двайсет годишно момче, което още търсеше и си задаваше въпроси.

Усещането за експлозия на първата им среща остана в скрито кътче в спомените и на двамата и в много редки моменти си позволяваха да го извикат - това не беше трудно. Сега по-скоро бяха унесени в течението на земния свят, на човешката си мисия и сякаш нарочно не даваха превес на подобни емоции.

...

неделя, 8 януари 2017 г.

Two Roses on a Tablecloth, Edouard Manet, 1883

две паднали листа
върху копринена покривка
покриват части от вселена
преструват се на мъртви

две капки самота
пътуват от кристалните кълба към
алената кухина
на вечен мрак и вечна
тишина

преглъща самотата
и се обръща
- вятър брули дърветата навън
издърпва коприненото покривало
от масата
остават на студеното дърво
две паднали листа
и тихо чакат пролет

полет над обикновените надежди
с полъха от юг
над човека да ги възнесе

четвъртък, 5 януари 2017 г.

[...] София

... ти си цялото ми съществуване в картини от улици, паркове, пейки,
подлези, паметници, кръстовища. Безсрамно си запечатала мигове от миналото ми и дъждът никога не ги отмива.

Колко ли живота са пропити в сивите ти постройки и жълти булеварди...

Това си ти. Милиони животи в един постоянен кадър.

сряда, 4 януари 2017 г.

мълчанието е смърт
и в дебрите на тясната ми самота
надушвам бъдеще
съвсем безгласно
където ти мълчиш и мен ме няма
където сме се умълчали
потънали в сироп от невъзможни мисли

нощта е твърде тежка
за да я нося около врата си
сама

и покрай цялата тази
неугледна и мъртва тишина
оглушавам бавно
все по-дълбоко...