сряда, 17 октомври 2018 г.

Разбойникът

- Я ми кажи, разбойнико, на теб кой ти даде това оръжие? Кой те научи да боравиш така умело с тези патлаци? Нима нямаше друга работа през тези триесет години, нямаше ли кой да те научи да сееш овошки и да събираш лозя? Нямаше ли кой да те научи да забиваш пирони в дървото и да пренасяш кравешка тор например? - хората, които стояха отстрани и гледаха притихнали, започнаха да си шушукат - Къде си израснал ти, кой е баща ти, къде е семейството ти и знаят ли тези хора как се прехранваш, как се обличаш и как живееш в имение, построено от кръвта и страха на хората, които си ограбил?
Въпросите на стария съдия се стрелкаха един след друг като куршуми от щурмова пушка. Той седеше на един голям стол зад масивна дървена маса и не отлепяше поглед от листата, на които вероятно пишеше провиненията на обвиняемия. Разбройникът гледаше спокойно към него със сухите си очи и премижваше от време на време.
- Какво наказание да ти дам сега? Да те пусна на кучетата отвън или да те пратя невъоръжен при хората, които си ограбил, при семействата на тези, които хладнокръвно си убил? Или пък да те пратя в най-тъмната килия, да гниеш там следващите петдесет години! Да те пусна ли на свобода, но със забрана да говориш с хора и дори да ги гледаш в очите? Или пък да те пусна направо на електрическия стол... - разпален, съдията все още се взираше в листата и размахваше химикалката си във въздуха.
Мълчание.
- Защо не отговориш, мръснико! Отговори, избери наказанието си! Нима нямаш смелост да избереш наказание до края на живота си? Та нали ти си най-смелият сред всички нас тук, хайде, докажи го! Или не си?
Хората наоколо започнаха да скандират един през друг: "На кучетата!", "Хората да го пребият!", "Килия!", "Смърт!"
- Господин съдия, нека погледнем фактите обективно - обади се най-накрая обвиняемият. - Вие казвате всички тези престълнения, които съм направил, но пропускате да споменето нещо много важно. Аз съм просто един крокодил.
Из залата се разнесе боботене.
- Вие просто не можете да ме накажете за това, че аз съм крокодил.
Боботенето нарастна, заедно с напрежението. Старият съдия махна очилата си, замижа втренчено в разбойника, обърса внимателно стъклата им с една кърпичка и отново ги сложи, като ококори очи.
Разбойникът и съдията се гледаха. Разбойникът беше тих и все така спокоен, съдията пък мигаше с големите си набръчкани очи и променяше физиономии. Това продължи около две минути. След това съдията се изправи от стола си и замахна с ръка:
- Заседанието се закрива.
Наблюдателите избухнаха в гръмки викове, смях, ярост и несдържани емоции. Обвиняемият стана от мястото си и бавно се придвижи до изхода. Там го чакаше една лимузина с тъмни стъкла. Той се качи в нея и хората повече никога не го видяха.
Само от време на време чуваха по новините за него.

вторник, 9 октомври 2018 г.

Апартаментът на последния етаж

Тук сега е осем. Аз съм по чорапи в кухнята и пия бяло вино от керамична чаша. Стъпките на съседите отгоре ме преследват във всяка стая. Преди малко бях в хола - те над мене. Отидох в тоалетната - и те с мен. В спалнята реших да седна - те се дотътриха там. Сега съм в кухнята и пия вино, тях още ги няма. Много ме изнервят тези стъпки. Набиват ми в главата мисли за неизбежност. Не-избеж-ност. Няма накъде да бягам. Всичко, целият свят, е карта на апартамента ми и съседите са винаги будни с мен. Горе.

Троп-троп-троп. Тупур-тупур-тупур.
Трак-трак.

Знам, че идват и към кухнята, ей сега ще са тук, след миг. Само да си допия глътката. Две секунди искам.

Има само едно нещо по-досадно от шумни съседи. И то е много, много тихи съседи, които винаги чуваш. Слухът ти несъзнателно се напряга да улови всичко отгоре. Хем не искаш да го чуваш, хем сам се насилваш да го чуваш. Извратено е. Ужасен бич е това, тихите съседи. Мразя ги. Мразя ги тези стъпки, тихи и постоянни, вечни, една след друга, все след мен. Троп-троп-троп.

Под мен живее един глух старец. Той отдавна вече не чува стъпките ми. Но аз все пак ходя по чорапи.

Тупур-тупур-тупур...

Иват, след половин секунда ще са точно над мен.

Та старецът под мен е глух, но не живее сам. Има си куче. Кучетата имат много добър слух. Не бих искала да побъркам горкия кокер. Той не е виновен, че преди петдесет години се е родило едно момиче, което е било много умно и красиво дете, но баща му е пътувал толкова много, че са се виждали веднъж на три-четири седмици. И момичето е израстнало почти като сираче. Само че по-лошо - с доведена майка и баща, когото едва познава. А после момичето е станало девойка, срещнало е момче, влюбило се е и е забременяло. И избягали заедно на другия край на света, където не можеш лесно да стигнеш, можеш само да се обадиш по телефона или по вайбър. Сега момичето има свое момиче, там, на другия край на света. И бащата на момичето не познава малкото момиче. А честно казано не познава добре нито майка му, нито баща му. Нямал е време да опознава хората - близки или далечни. Перди. Сега му се иска да е имал, но... Вече е късно. Слава богу е глух, но пък си е взел кокер. А кокерът не е глух. И не е моя работа сега да му тропам на главата и да го вкарам в лудницата...

Ето ги. Тук са. Даже са по-тихи от преди. Но аз ги чувам още по-натрапчиво. Трак-трак.

Не става така. Сега ще си допия виното, за да заспя и да не ги чувам. Не искам да ви чувам! Ходете си вече! Лягайте, заспивайте, махайте се! Махайте се от главата ми! Ще се махна аз... Няма къде да се кача по-нагоре, няма къде да отида, но ако утре не спрат, отивам да живея на покрива.

сряда, 8 август 2018 г.

тебе

бих покрила с тялото си
твоето
ако завали огнен дъжд
ако пропадне почвата под
твоите крака
бих била човешки мост
между пукнатините
ако във съня си срещнеш
страх
ще заспя с глава до твоята
ще го посрещна и ще го разкъсам
после ще остана с теб
докато се събудим
ще те обвия със ръцете си
и ще реша косите ти
с гребен от сапфир
ще погълна сълзите ти
ако се намериш някъде на пътя
сама
и забравиш накъде си тръгнала
аз ще бъда там
ръката ти ще е във моята ръка
и ще вървя до теб
докато сама не ме прогониш
тогава ще се отдръпна
ще те гледам отстрани
и всяка вечер ще уговарям
облаците и тревите да те пазят

пчела и цвете

пчелата никога няма
да знае
че цветето всяка нощ
събира сили
за да пусне сладкия си аромат
само
за да дойде тя
при него
то да я обргърне
цветето никога няма да знае
че тя
не усеща миризми
от сто хиляди години
и всяка сутрин идва
каца на леките листа

обещай ми

идваш по чорапи
сядаш в лодката ми
сядаш зад мен
опираш колена в ребрата ми
жълтото море ни носи
бряг наоколо няма
само няколко възглавници
гледаме телевизия говорим
за незначителни неща
толкова обичам да говоря
безсмислици с теб
става късно утре
ще ставаме рано ще
скачаме в локви и
ще изпускаме метрото и трамвая
ще чакаме на опашки и ще
избираме най-хубавите зеленчуци
късно е сега хайде
идвай с мен отатък
оставяй възглавниците и
играчките на земята
спирай телевизора хайде
идвай да потъваме заедно
утре ще ядем ориз нали
обещай ми
искам на сутринта да си до мен
да те има
да съм с теб до мен да сме
едно
да оправям света от компютъра си в офиса
цял ден и после вечерта пак
да се кача на нашата измислена лодка
в жълтото море
обещай ми
не искам да те няма
не искам
да съм без теб
да се будя в мъртво синьо
купи ориз за вечеря
моля те
сухотата в гърлото ми
не я засища никоя вода
никой
вик не спира
сърцебиенето
не трябва така не трябва
да е така не!
трябва да съм с теб
и ти до мен
утре ще ядем ориз нали
обещай ми

жив си

жив си
като суха риба потопена
в дъжд от лилаво
пазиш капка от тук
в джоба си отляво
понякога се сещаш и
оживяваш отново
залюлян в облачния понеделник
далече от сега
на кораб в океана от светлини
остави цигарата си
остави колелото отпред
дай ми черната си коса
да я скубя нежно
зарежи магазина си
остави отключено и бягай
насам
ще ме бутнеш върху възглавниците
ще плуваме в тях бавно
жив си
в очите ти имам двойник
в очите ми
виж как се отразяваш 
плуваш там
сам
хвани ме

птица съм

преди двеста хиляди живота
летях с листата
изгониха ме
увериха ме че е за мое
добро
не съм била като тях
свободна и ми трябвало
земя
нямало как да съм щастлива с тях
сега дърветата ме гонят от земята
не раста като тях казват
стабилна и уверена
била съм листо
търсела съм свобода
не съм мамка му
не съм листо
нито съм дърво
аз съм ястреб
гнездя по високите клони
почивам до реката
летя с вятъра
горе
и после пак
долу на клоните
и до реката
и така
съм непостоянна
противоречива
неразбрана
а всъщност
просто птица
която има и свое гнездо
и свободата на крилата

част


пръстите ти
не са всичко което имам
очите ти
не са целият ми хоризонт
косата ти
не е тревата по която ходя винаги
думите ти
не са моя храна
копнежите ти
не са всяка моя мисъл
похотта ти
не е цялото ми гориво
нежността ти
не е възглавницата ми всяка нощ
дланите ти
не са саксии за душата ми винаги

не си всичко
което имам
което искам да имам
не си целият ми свят

въздух си
който дишам
небе си
което виждам
вода си
която пия
пролет си
в която цъфтя

но си и зима
в която изстивам
но си и празнота
която ме поглъща
но си и мрак
който ме смачква
но си и пушек
който ме задушава

не си всичко
което имам
което мога да имам
ти си просто
тук сега
и си част от всичко
правиш света смислен
даваш поводи
да се променям
даваш болка
даваш радост
крепиш стълба на
онова за което се боря
да съградя
да бъда
крепиш го
но разрушаваш мен

разрушаваш ме
но си част от мен

част без която ще бъда друга
без която ще бъде друго

част която обичам
с всяка клетка и всяка
моя частица

събота, 31 март 2018 г.

Въпросът ми

Всички ще умрем. Това са го знаели дори хората преди онзи, който е открил, че Земята е кръгла. И Бог е мъртъв, така казват. Но страданието е още живо. Вече не горим книги, слагаме цензура насам и натам и банваме потребители, трием коментари, филтрираме новините. Не ние, някой си ги филтрира. Ние ги поглъщаме само и по-късно повръщаме злоба и отчаяние. Или търсим промяната. Или пък се правим, че не знаем за тях, че новини няма, че светът не съществува, че е измислен от някой си модерен философ, който само бръщолеви безсмислици и кара хората да желаят неща, които са пречка в очите на реалиста. Реалиста има ясна цел и тя е всичко, което вижда. Да, да. Той вижда храната и дънките си от ейч ем. Вижда как вечеря с пастърва и айсберг. Вижда се и как лети към райски земи далечни. Но не прекалява с това, защото то е твърде смело все пак, а може и да не се случи. Затова обича да гледа в чинията и гардероба си. За него всеки, който бърбори за идеали, е идиот. Той знае, че умствените му способности се приближават до тези на риба, макар че дори тя умее по-добре от него да живее, защото има инстинкт да зяпа, когато насреща има храна. А идиотът идеалист не мисли за това как ще се храни, мисли за глупости. За промяна и за реформи, за изкуство и за пиянство, за безхаберни работи.

Всъщност учудващо, а може би не, реалистът също мисли за изкуство и даже понякога сънува как рисува. Гол е, на гола поляна, където има само розови храсти и треви. Държи двеста килограмова четка и я движи из въздушното пространство, насочва я ту насам, ту натам. Обаче нищо не излиза от нея, нищо не остава от него във въздуха. Няма го. Изчезва и попива в пръстта долу. Хубавото е, че засега винаги се е събуждал след този кошмар и е цял, обува си пантофите и се оправя за работа.

Той предпазливо се откъсва от идиотите и се старае да общува с продуктивни и смислени хора. Страданието отдавна му е чуждо. Най-голямото страдание в живота му сега е да проспи неделната сутрин или да е счупена кафеварката. Или да излезе с тънки чорапи в дъжд. Може би да падне и да се удари. Той се смее на тези, които истиски страдат, защото те не са съумели да устроят живота си добре. Даже го е срам от тях, срам го е, че съществуват заедно с него на една планета по едно и също време. Предпочита да не говори с тях, но ако все пак му се наложи, се придържа към малкия разговор и бързо си намира оправдание да избяга. 

И така, реалистът съществува почти удобно в своята подредена локва на утилитаризма. Гледа да не се спречква с хората, защото това му създава дискомфорт и ядове, а това е безсмислено. Няма страсти и влечения към глупости, яде, за да се нахрани, пие вино, за да се отпусне, говори, за да изясни нещо. И когато се събужда е доволен, че е преживял миналия ден, нахранен и облечен. Живял е вече толкова години, без да остане истински гладен или да умре от студ. Мечтае да изкара много пари, за да осигури и следващите си години. Възхищава се на богове като Мара, миячката на чинии в Сингапур, която изми толкова много мръсни чинии, че стана баронеса на чиниите на Малайския полуостров. Купи си огромен палат и всеки месец праща на близки и роднини милиони долари, за да се хранят и да си купуват дрехи.

А дали е уместно да си спомним, че всички ще умрем?

И че без страдание живелите ще са използвали годините си за попълване на щастието в календара. А пък идиотите, за които щастието е примирение, които търсят бунт и искат да са воини, които няма да са силни стадни орачи на ниви, а ще чупят вериги и ще ръмжат срещу измислените господари, които ще превъзмогват човека у себе си и ще реват срещу всичко опростено, те ще са използвали годините си за нещо друго.

И всеки ще лежи в пръстта. Каква ли ще е последната му мисъл? Това е въпросът ми.

вторник, 20 март 2018 г.

толкова неловко се получи
взе че се влюби в него
ами да така става когато
четеш някого от корица до корица
книга след книга
стихотворение след стихотворение
една сутрин даже го сънува
на стълбите на една голяма книжарница
на Графа
тя се качваше нагоре
той стоеше на средата на стълбите
гледаше я стреснато
после почна да говори нещо
и тръна
тя след него
съвсем скоро го сънува отново
този път беше сянка в уличния дим
нощен софийски гларус с рошава брада
тя потъна в тази локва от любов
към странния писател
това е напълно позволено
когато не познаваш някого
дори да живеете в един град
ви делят вселени
така че нямаше нищо лошо в това
че тя се влюби в него
както листо се влюбва във вятъра
както нота в струните
както цигара в устните
така се получи
но всъщност не беше никак неловко
защото знаеха само тя
и няколко мравки пред блока


вторник, 27 февруари 2018 г.

Мъглата ми открадна синия сън

Загубих те между релсите на влака. Някъде по пътя на градските гълъби. Излетя през прозореца на автобус 72. Подхлъзнах се и те изпуснах в шахта на Оборище. Лицето ти избеля, пикселите се разпаднаха един по един и изчезнаха от паметта ми. Гласът ти затихна до уличен стълб на Попа една вечер в полунощ. Забравих те на масата в едно кафене. Думите ти изгубих в шума на колите. Сутрешната мъгла отнесе дълбоките ти очи. Потънаха в нея, оцветиха я в най-светлото синьо и тя си тръгна така. Изключих фурната и ти изгоря сам в тъмницата вътре. Обиколих София двадесет пъти, за да те намеря. Влязох във всяко заведение, в което съм те носила, минах по всяка улица, по която съм минавала с теб под ръка, качих се на всички трамваи и автобуси, в които съм те писала в мислени стихове. Мислех си, че споделеното ни пространство е даденост. Че винаги ще го има, дори да забравим да го посещаваме. Но времето минава. Минава през нас и носи всякакви случки и хора със себе си. Дните се пръскат пред мен като сапунен мехур. Седмицата е към края си. Но петък липсва. Поне онзи петък, нашия. Вече все по-често си мисля, че никога не си съществувал. Всъщност аз съм те измислила. В една тъпа вечер през февруари 2013. От скука. Заспала съм и съм те сънувала. И толкова ми е харесало, че съм се пристрастила. Почнала съм да те рисувам малко по малко. Косата, ръцете, носа, тялото, очите. Тях със сигурност съм ги измислила аз. Толкова сини очи не съществуват. Поискала съм да те докосвам и понеже е невъзможно да придърпаш илюзията в реалния свят, аз съм се пренесла в илюзията. Станала съм сън. Изчезнала съм. Оставила съм тялото си да върши разни работи в реалния свят и съм полетяла към теб. Но май по някое време съм се върнала тук. И сега те търся. Като риба в дълбините на измислените си светове. Търся те из София. Само че не те намирам. Не е възможно някой да съществува и да не го виждаш никъде. Да не усетиш, че е минал преди няколко дни оттам, където сега си ти. Например по Витошка. Всеки минава по Витошка поне веднъж седмично. И така.


Изгубих те. Животът стана твърде реален и това понякога ми тежи. Иска ми се да можех да отлетя пак за малко в нереалния свят с теб. Да събера кураж да живея тоя живот. Писна ми от понеделници и четвъртъци. Искам си петъка. Преди, когато се напивах, веднага те усещах. И това пробвах. Нищо не усещам. Ни-що. Никоя песен, нищо от това, което съм писала, нито един спомен не те носят вече. И спомените ми не са истински, а са спомени за спомени. Като развален телефон в ума ми.

Изгубих те. Сега крача през снежните преспи и се чудя - някога изобщо имала ли съм те.

Ако съм те измислила, съм невероятен писател.


сряда, 7 февруари 2018 г.

Раждането на Андромеда

космическият кораб
от съзвездието Касиопея
завива зад врата ти
спуска се надолу по гръбначния стълб
плава в бисерните води на улея на плешките
потапя се в морето на хълбоците ти
заспива там за сто хиляди години
събужда се с идването на приливна вълна
на желание
продължава да пътува по бедрата
прасците глезените
ходилата
Цефей стои с крака потопени в морето
чака го да се върне обратно
когато корабът отново прекосява
морето на хълбоците ти
преди да се прибере обратно
в своя дом
Цефей изскача от водата
той е поробен от неземно желание
неземният предмет плаващ в неговите
води
го притегля към себе си
той вижда в него
прах от избухнали галактики
вижда безкрайни хоризонти и
незалязващи слънца
качва се на кораба
заедно се връщат в Касиопея
и така се ражда Андромеда
в морето тук останаха само
няколко вечно блестящи думи

вторник, 30 януари 2018 г.

замръзвам сам в мислите си
аз съм птица в снега
перата ми треперят
блестят на кристали
отчупват се
спирам дъха си умишлено
тук няма кой да ме види
тук няма кой да ме чуе
сега точно секунди преди да умра
разбирам
трябва да пея
тук няма кой да ме види
тук няма кой да му чуе
най-накрая
има смисъл да съм птица

Мраморният мост в морето

"Odysseus and the sirens", Symphony X’s cover art
for the album "The Odyssey"

Корабът на страстните желания се носеше по вълните към мраморния мост, откъдето моряците се хвърляха голи и умираха в горещото течение на пламенните води. Морето беше студена материя, но точно там, под най-високата част на мраморния мост, се завихряше изпепеляващ водовъртеж - горещи води като лава. От дълбините се чуваха магически гласове, а водата имаше кристално отражение, погледнеш ли надолу - виждаш безкрайността на душата си.

Моряците по принцип бяха корави мъже и почти нищо не можеше да пречупи стоицизма им. Те издържаха дни наред без храна, вода, месеци без удобствата на цивилизацията, нито студеният вятър, нито горещото слънце успяваха да повалят моряк. Но понякога се случваше някаква мисъл да се промъкне в съзнанието им, да пусне пипала из него, да обладае тялото и ума им, а често накрая поемаше контрол над тях и съществуването им за миг зависеше от това дали е останало нещо мъжко, нещо човешко в тях или са се предали на крадливата коварна мисъл.

Тя дебнеше в устите на измамните нереиди. Измамните нереиди не бяха обикновени нереиди, нито бяха така благосклонни като сирените. Сирените приканваха моряците към чиста смърт. Измамните нереиди бяха хвърлени от Гея в морето, за да залавят мъжете, чиито мисли са покварени и чийто ум е твърде достъпен за страстната мисъл. Страстната мисъл се подаваше от водата в песните на измамните нереиди и завладяваше всеки моряк, който не беше усъвършенствал стоицизма си. Тогава от далечината се показваше Корабът на страстните желания. Обикновено щом морякът видеше Кораба, с него вече беше свършено. Влечението беше почти необратимо. Той скачаше във водите и се прехвърляше на кораба. Някои биха го нарекли кораб на срама, но в действителност той беше кораб на истината. Събираше обречените на смърт. Защото моряк със слаба воля не оцелява в морето.

Корабът на страстните желания се носеше към мраморния мост. В него имаше десетки мъже, които се лутаха като опиянени, мърмореха си тихо, подскачаха като луди, събличаха дрехите си, свиваха се на кълбо, оглеждаха се и от време на време лягаха на дъските и спираха да дишат за няколко секунди. Имаше и две полуголи богини, които стояха спокойно под мачтата и премрежваха поглед. Но мъжете не ги виждаха. Те бяха пленници на собствените си мисли.

"Scylla and Charybdis" by Steve Somers
Корабът на страстните желания стигна до мраморния мост и мъжете един по един се прехвърлиха от Кораба на моста. Всичките голи и подивели. Стигаха до най-високата част на моста, поглеждаха надолу, чуваха тайнствените гласове и без никакво колебание, сякаш всички бяха в един общ транс, скачаха в горещите води. Телата им се стапяха за миг и изчезваха. Когато дойде ред на един от тях, той се сепна. Обърна главата си назад, погледна нагоре и видя шестглаво женско чудовище, което заплашително бе надвиснало над моста. После погледна надолу към горещия водовъртеж и се усмихна. "Най-сетне ще изживея страстта си.", каза на себе си той и скочи. Потъна.