вторник, 27 февруари 2018 г.

Мъглата ми открадна синия сън

Загубих те между релсите на влака. Някъде по пътя на градските гълъби. Излетя през прозореца на автобус 72. Подхлъзнах се и те изпуснах в шахта на Оборище. Лицето ти избеля, пикселите се разпаднаха един по един и изчезнаха от паметта ми. Гласът ти затихна до уличен стълб на Попа една вечер в полунощ. Забравих те на масата в едно кафене. Думите ти изгубих в шума на колите. Сутрешната мъгла отнесе дълбоките ти очи. Потънаха в нея, оцветиха я в най-светлото синьо и тя си тръгна така. Изключих фурната и ти изгоря сам в тъмницата вътре. Обиколих София двадесет пъти, за да те намеря. Влязох във всяко заведение, в което съм те носила, минах по всяка улица, по която съм минавала с теб под ръка, качих се на всички трамваи и автобуси, в които съм те писала в мислени стихове. Мислех си, че споделеното ни пространство е даденост. Че винаги ще го има, дори да забравим да го посещаваме. Но времето минава. Минава през нас и носи всякакви случки и хора със себе си. Дните се пръскат пред мен като сапунен мехур. Седмицата е към края си. Но петък липсва. Поне онзи петък, нашия. Вече все по-често си мисля, че никога не си съществувал. Всъщност аз съм те измислила. В една тъпа вечер през февруари 2013. От скука. Заспала съм и съм те сънувала. И толкова ми е харесало, че съм се пристрастила. Почнала съм да те рисувам малко по малко. Косата, ръцете, носа, тялото, очите. Тях със сигурност съм ги измислила аз. Толкова сини очи не съществуват. Поискала съм да те докосвам и понеже е невъзможно да придърпаш илюзията в реалния свят, аз съм се пренесла в илюзията. Станала съм сън. Изчезнала съм. Оставила съм тялото си да върши разни работи в реалния свят и съм полетяла към теб. Но май по някое време съм се върнала тук. И сега те търся. Като риба в дълбините на измислените си светове. Търся те из София. Само че не те намирам. Не е възможно някой да съществува и да не го виждаш никъде. Да не усетиш, че е минал преди няколко дни оттам, където сега си ти. Например по Витошка. Всеки минава по Витошка поне веднъж седмично. И така.


Изгубих те. Животът стана твърде реален и това понякога ми тежи. Иска ми се да можех да отлетя пак за малко в нереалния свят с теб. Да събера кураж да живея тоя живот. Писна ми от понеделници и четвъртъци. Искам си петъка. Преди, когато се напивах, веднага те усещах. И това пробвах. Нищо не усещам. Ни-що. Никоя песен, нищо от това, което съм писала, нито един спомен не те носят вече. И спомените ми не са истински, а са спомени за спомени. Като развален телефон в ума ми.

Изгубих те. Сега крача през снежните преспи и се чудя - някога изобщо имала ли съм те.

Ако съм те измислила, съм невероятен писател.


сряда, 7 февруари 2018 г.

Раждането на Андромеда

космическият кораб
от съзвездието Касиопея
завива зад врата ти
спуска се надолу по гръбначния стълб
плава в бисерните води на улея на плешките
потапя се в морето на хълбоците ти
заспива там за сто хиляди години
събужда се с идването на приливна вълна
на желание
продължава да пътува по бедрата
прасците глезените
ходилата
Цефей стои с крака потопени в морето
чака го да се върне обратно
когато корабът отново прекосява
морето на хълбоците ти
преди да се прибере обратно
в своя дом
Цефей изскача от водата
той е поробен от неземно желание
неземният предмет плаващ в неговите
води
го притегля към себе си
той вижда в него
прах от избухнали галактики
вижда безкрайни хоризонти и
незалязващи слънца
качва се на кораба
заедно се връщат в Касиопея
и така се ражда Андромеда
в морето тук останаха само
няколко вечно блестящи думи