събота, 31 март 2018 г.

Въпросът ми

Всички ще умрем. Това са го знаели дори хората преди онзи, който е открил, че Земята е кръгла. И Бог е мъртъв, така казват. Но страданието е още живо. Вече не горим книги, слагаме цензура насам и натам и банваме потребители, трием коментари, филтрираме новините. Не ние, някой си ги филтрира. Ние ги поглъщаме само и по-късно повръщаме злоба и отчаяние. Или търсим промяната. Или пък се правим, че не знаем за тях, че новини няма, че светът не съществува, че е измислен от някой си модерен философ, който само бръщолеви безсмислици и кара хората да желаят неща, които са пречка в очите на реалиста. Реалиста има ясна цел и тя е всичко, което вижда. Да, да. Той вижда храната и дънките си от ейч ем. Вижда как вечеря с пастърва и айсберг. Вижда се и как лети към райски земи далечни. Но не прекалява с това, защото то е твърде смело все пак, а може и да не се случи. Затова обича да гледа в чинията и гардероба си. За него всеки, който бърбори за идеали, е идиот. Той знае, че умствените му способности се приближават до тези на риба, макар че дори тя умее по-добре от него да живее, защото има инстинкт да зяпа, когато насреща има храна. А идиотът идеалист не мисли за това как ще се храни, мисли за глупости. За промяна и за реформи, за изкуство и за пиянство, за безхаберни работи.

Всъщност учудващо, а може би не, реалистът също мисли за изкуство и даже понякога сънува как рисува. Гол е, на гола поляна, където има само розови храсти и треви. Държи двеста килограмова четка и я движи из въздушното пространство, насочва я ту насам, ту натам. Обаче нищо не излиза от нея, нищо не остава от него във въздуха. Няма го. Изчезва и попива в пръстта долу. Хубавото е, че засега винаги се е събуждал след този кошмар и е цял, обува си пантофите и се оправя за работа.

Той предпазливо се откъсва от идиотите и се старае да общува с продуктивни и смислени хора. Страданието отдавна му е чуждо. Най-голямото страдание в живота му сега е да проспи неделната сутрин или да е счупена кафеварката. Или да излезе с тънки чорапи в дъжд. Може би да падне и да се удари. Той се смее на тези, които истиски страдат, защото те не са съумели да устроят живота си добре. Даже го е срам от тях, срам го е, че съществуват заедно с него на една планета по едно и също време. Предпочита да не говори с тях, но ако все пак му се наложи, се придържа към малкия разговор и бързо си намира оправдание да избяга. 

И така, реалистът съществува почти удобно в своята подредена локва на утилитаризма. Гледа да не се спречква с хората, защото това му създава дискомфорт и ядове, а това е безсмислено. Няма страсти и влечения към глупости, яде, за да се нахрани, пие вино, за да се отпусне, говори, за да изясни нещо. И когато се събужда е доволен, че е преживял миналия ден, нахранен и облечен. Живял е вече толкова години, без да остане истински гладен или да умре от студ. Мечтае да изкара много пари, за да осигури и следващите си години. Възхищава се на богове като Мара, миячката на чинии в Сингапур, която изми толкова много мръсни чинии, че стана баронеса на чиниите на Малайския полуостров. Купи си огромен палат и всеки месец праща на близки и роднини милиони долари, за да се хранят и да си купуват дрехи.

А дали е уместно да си спомним, че всички ще умрем?

И че без страдание живелите ще са използвали годините си за попълване на щастието в календара. А пък идиотите, за които щастието е примирение, които търсят бунт и искат да са воини, които няма да са силни стадни орачи на ниви, а ще чупят вериги и ще ръмжат срещу измислените господари, които ще превъзмогват човека у себе си и ще реват срещу всичко опростено, те ще са използвали годините си за нещо друго.

И всеки ще лежи в пръстта. Каква ли ще е последната му мисъл? Това е въпросът ми.

вторник, 20 март 2018 г.

толкова неловко се получи
взе че се влюби в него
ами да така става когато
четеш някого от корица до корица
книга след книга
стихотворение след стихотворение
една сутрин даже го сънува
на стълбите на една голяма книжарница
на Графа
тя се качваше нагоре
той стоеше на средата на стълбите
гледаше я стреснато
после почна да говори нещо
и тръна
тя след него
съвсем скоро го сънува отново
този път беше сянка в уличния дим
нощен софийски гларус с рошава брада
тя потъна в тази локва от любов
към странния писател
това е напълно позволено
когато не познаваш някого
дори да живеете в един град
ви делят вселени
така че нямаше нищо лошо в това
че тя се влюби в него
както листо се влюбва във вятъра
както нота в струните
както цигара в устните
така се получи
но всъщност не беше никак неловко
защото знаеха само тя
и няколко мравки пред блока