сряда, 17 октомври 2018 г.

Разбойникът

- Я ми кажи, разбойнико, на теб кой ти даде това оръжие? Кой те научи да боравиш така умело с тези патлаци? Нима нямаше друга работа през тези триесет години, нямаше ли кой да те научи да сееш овошки и да събираш лозя? Нямаше ли кой да те научи да забиваш пирони в дървото и да пренасяш кравешка тор например? - хората, които стояха отстрани и гледаха притихнали, започнаха да си шушукат - Къде си израснал ти, кой е баща ти, къде е семейството ти и знаят ли тези хора как се прехранваш, как се обличаш и как живееш в имение, построено от кръвта и страха на хората, които си ограбил?
Въпросите на стария съдия се стрелкаха един след друг като куршуми от щурмова пушка. Той седеше на един голям стол зад масивна дървена маса и не отлепяше поглед от листата, на които вероятно пишеше провиненията на обвиняемия. Разбройникът гледаше спокойно към него със сухите си очи и премижваше от време на време.
- Какво наказание да ти дам сега? Да те пусна на кучетата отвън или да те пратя невъоръжен при хората, които си ограбил, при семействата на тези, които хладнокръвно си убил? Или пък да те пратя в най-тъмната килия, да гниеш там следващите петдесет години! Да те пусна ли на свобода, но със забрана да говориш с хора и дори да ги гледаш в очите? Или пък да те пусна направо на електрическия стол... - разпален, съдията все още се взираше в листата и размахваше химикалката си във въздуха.
Мълчание.
- Защо не отговориш, мръснико! Отговори, избери наказанието си! Нима нямаш смелост да избереш наказание до края на живота си? Та нали ти си най-смелият сред всички нас тук, хайде, докажи го! Или не си?
Хората наоколо започнаха да скандират един през друг: "На кучетата!", "Хората да го пребият!", "Килия!", "Смърт!"
- Господин съдия, нека погледнем фактите обективно - обади се най-накрая обвиняемият. - Вие казвате всички тези престълнения, които съм направил, но пропускате да споменето нещо много важно. Аз съм просто един крокодил.
Из залата се разнесе боботене.
- Вие просто не можете да ме накажете за това, че аз съм крокодил.
Боботенето нарастна, заедно с напрежението. Старият съдия махна очилата си, замижа втренчено в разбойника, обърса внимателно стъклата им с една кърпичка и отново ги сложи, като ококори очи.
Разбойникът и съдията се гледаха. Разбойникът беше тих и все така спокоен, съдията пък мигаше с големите си набръчкани очи и променяше физиономии. Това продължи около две минути. След това съдията се изправи от стола си и замахна с ръка:
- Заседанието се закрива.
Наблюдателите избухнаха в гръмки викове, смях, ярост и несдържани емоции. Обвиняемият стана от мястото си и бавно се придвижи до изхода. Там го чакаше една лимузина с тъмни стъкла. Той се качи в нея и хората повече никога не го видяха.
Само от време на време чуваха по новините за него.

вторник, 9 октомври 2018 г.

Апартаментът на последния етаж

Тук сега е осем. Аз съм по чорапи в кухнята и пия бяло вино от керамична чаша. Стъпките на съседите отгоре ме преследват във всяка стая. Преди малко бях в хола - те над мене. Отидох в тоалетната - и те с мен. В спалнята реших да седна - те се дотътриха там. Сега съм в кухнята и пия вино, тях още ги няма. Много ме изнервят тези стъпки. Набиват ми в главата мисли за неизбежност. Не-избеж-ност. Няма накъде да бягам. Всичко, целият свят, е карта на апартамента ми и съседите са винаги будни с мен. Горе.

Троп-троп-троп. Тупур-тупур-тупур.
Трак-трак.

Знам, че идват и към кухнята, ей сега ще са тук, след миг. Само да си допия глътката. Две секунди искам.

Има само едно нещо по-досадно от шумни съседи. И то е много, много тихи съседи, които винаги чуваш. Слухът ти несъзнателно се напряга да улови всичко отгоре. Хем не искаш да го чуваш, хем сам се насилваш да го чуваш. Извратено е. Ужасен бич е това, тихите съседи. Мразя ги. Мразя ги тези стъпки, тихи и постоянни, вечни, една след друга, все след мен. Троп-троп-троп.

Под мен живее един глух старец. Той отдавна вече не чува стъпките ми. Но аз все пак ходя по чорапи.

Тупур-тупур-тупур...

Иват, след половин секунда ще са точно над мен.

Та старецът под мен е глух, но не живее сам. Има си куче. Кучетата имат много добър слух. Не бих искала да побъркам горкия кокер. Той не е виновен, че преди петдесет години се е родило едно момиче, което е било много умно и красиво дете, но баща му е пътувал толкова много, че са се виждали веднъж на три-четири седмици. И момичето е израстнало почти като сираче. Само че по-лошо - с доведена майка и баща, когото едва познава. А после момичето е станало девойка, срещнало е момче, влюбило се е и е забременяло. И избягали заедно на другия край на света, където не можеш лесно да стигнеш, можеш само да се обадиш по телефона или по вайбър. Сега момичето има свое момиче, там, на другия край на света. И бащата на момичето не познава малкото момиче. А честно казано не познава добре нито майка му, нито баща му. Нямал е време да опознава хората - близки или далечни. Перди. Сега му се иска да е имал, но... Вече е късно. Слава богу е глух, но пък си е взел кокер. А кокерът не е глух. И не е моя работа сега да му тропам на главата и да го вкарам в лудницата...

Ето ги. Тук са. Даже са по-тихи от преди. Но аз ги чувам още по-натрапчиво. Трак-трак.

Не става така. Сега ще си допия виното, за да заспя и да не ги чувам. Не искам да ви чувам! Ходете си вече! Лягайте, заспивайте, махайте се! Махайте се от главата ми! Ще се махна аз... Няма къде да се кача по-нагоре, няма къде да отида, но ако утре не спрат, отивам да живея на покрива.