вторник, 9 октомври 2018 г.

Апартаментът на последния етаж

Тук сега е осем. Аз съм по чорапи в кухнята и пия бяло вино от керамична чаша. Стъпките на съседите отгоре ме преследват във всяка стая. Преди малко бях в хола - те над мене. Отидох в тоалетната - и те с мен. В спалнята реших да седна - те се дотътриха там. Сега съм в кухнята и пия вино, тях още ги няма. Много ме изнервят тези стъпки. Набиват ми в главата мисли за неизбежност. Не-избеж-ност. Няма накъде да бягам. Всичко, целият свят, е карта на апартамента ми и съседите са винаги будни с мен. Горе.

Троп-троп-троп. Тупур-тупур-тупур.
Трак-трак.

Знам, че идват и към кухнята, ей сега ще са тук, след миг. Само да си допия глътката. Две секунди искам.

Има само едно нещо по-досадно от шумни съседи. И то е много, много тихи съседи, които винаги чуваш. Слухът ти несъзнателно се напряга да улови всичко отгоре. Хем не искаш да го чуваш, хем сам се насилваш да го чуваш. Извратено е. Ужасен бич е това, тихите съседи. Мразя ги. Мразя ги тези стъпки, тихи и постоянни, вечни, една след друга, все след мен. Троп-троп-троп.

Под мен живее един глух старец. Той отдавна вече не чува стъпките ми. Но аз все пак ходя по чорапи.

Тупур-тупур-тупур...

Иват, след половин секунда ще са точно над мен.

Та старецът под мен е глух, но не живее сам. Има си куче. Кучетата имат много добър слух. Не бих искала да побъркам горкия кокер. Той не е виновен, че преди петдесет години се е родило едно момиче, което е било много умно и красиво дете, но баща му е пътувал толкова много, че са се виждали веднъж на три-четири седмици. И момичето е израстнало почти като сираче. Само че по-лошо - с доведена майка и баща, когото едва познава. А после момичето е станало девойка, срещнало е момче, влюбило се е и е забременяло. И избягали заедно на другия край на света, където не можеш лесно да стигнеш, можеш само да се обадиш по телефона или по вайбър. Сега момичето има свое момиче, там, на другия край на света. И бащата на момичето не познава малкото момиче. А честно казано не познава добре нито майка му, нито баща му. Нямал е време да опознава хората - близки или далечни. Перди. Сега му се иска да е имал, но... Вече е късно. Слава богу е глух, но пък си е взел кокер. А кокерът не е глух. И не е моя работа сега да му тропам на главата и да го вкарам в лудницата...

Ето ги. Тук са. Даже са по-тихи от преди. Но аз ги чувам още по-натрапчиво. Трак-трак.

Не става така. Сега ще си допия виното, за да заспя и да не ги чувам. Не искам да ви чувам! Ходете си вече! Лягайте, заспивайте, махайте се! Махайте се от главата ми! Ще се махна аз... Няма къде да се кача по-нагоре, няма къде да отида, но ако утре не спрат, отивам да живея на покрива.

Няма коментари:

Публикуване на коментар