сряда, 17 октомври 2018 г.

Разбойникът

- Я ми кажи, разбойнико, на теб кой ти даде това оръжие? Кой те научи да боравиш така умело с тези патлаци? Нима нямаше друга работа през тези триесет години, нямаше ли кой да те научи да сееш овошки и да събираш лозя? Нямаше ли кой да те научи да забиваш пирони в дървото и да пренасяш кравешка тор например? - хората, които стояха отстрани и гледаха притихнали, започнаха да си шушукат - Къде си израснал ти, кой е баща ти, къде е семейството ти и знаят ли тези хора как се прехранваш, как се обличаш и как живееш в имение, построено от кръвта и страха на хората, които си ограбил?
Въпросите на стария съдия се стрелкаха един след друг като куршуми от щурмова пушка. Той седеше на един голям стол зад масивна дървена маса и не отлепяше поглед от листата, на които вероятно пишеше провиненията на обвиняемия. Разбройникът гледаше спокойно към него със сухите си очи и премижваше от време на време.
- Какво наказание да ти дам сега? Да те пусна на кучетата отвън или да те пратя невъоръжен при хората, които си ограбил, при семействата на тези, които хладнокръвно си убил? Или пък да те пратя в най-тъмната килия, да гниеш там следващите петдесет години! Да те пусна ли на свобода, но със забрана да говориш с хора и дори да ги гледаш в очите? Или пък да те пусна направо на електрическия стол... - разпален, съдията все още се взираше в листата и размахваше химикалката си във въздуха.
Мълчание.
- Защо не отговориш, мръснико! Отговори, избери наказанието си! Нима нямаш смелост да избереш наказание до края на живота си? Та нали ти си най-смелият сред всички нас тук, хайде, докажи го! Или не си?
Хората наоколо започнаха да скандират един през друг: "На кучетата!", "Хората да го пребият!", "Килия!", "Смърт!"
- Господин съдия, нека погледнем фактите обективно - обади се най-накрая обвиняемият. - Вие казвате всички тези престълнения, които съм направил, но пропускате да споменето нещо много важно. Аз съм просто един крокодил.
Из залата се разнесе боботене.
- Вие просто не можете да ме накажете за това, че аз съм крокодил.
Боботенето нарастна, заедно с напрежението. Старият съдия махна очилата си, замижа втренчено в разбойника, обърса внимателно стъклата им с една кърпичка и отново ги сложи, като ококори очи.
Разбойникът и съдията се гледаха. Разбойникът беше тих и все така спокоен, съдията пък мигаше с големите си набръчкани очи и променяше физиономии. Това продължи около две минути. След това съдията се изправи от стола си и замахна с ръка:
- Заседанието се закрива.
Наблюдателите избухнаха в гръмки викове, смях, ярост и несдържани емоции. Обвиняемият стана от мястото си и бавно се придвижи до изхода. Там го чакаше една лимузина с тъмни стъкла. Той се качи в нея и хората повече никога не го видяха.
Само от време на време чуваха по новините за него.

Няма коментари:

Публикуване на коментар